— Така е, а жената е била близка приятелка на Праотеца Илайджа Бейли. Тя живее вече двеста трийсет и три години — за твое сведение, ако още те интересува, — а мислиш ли, че и един робот няма да изкара толкова? Опитал си да се биеш с робот, глупак такъв.
— Защо той не каза, че е робот? — попита Нис силно възмутен.
— Защо да казва? Ти пита ли го? Виж какво, Нис. Чу какво казах на другите, ако решат да се разприказват. Същото важи и за теб, но в много по-голяма степен. Те са само обикновени членове на екипажа, докато теб мислех да направя шеф на момчетата. Мислех. Ако ще отговаряш за екипажа, трябва да имаш не само мускули, но и мозък. Така че сега ще ти бъде много по-трудно, защото ще трябва да ми го докажеш — противно на моето твърдо убеждение, че не е така.
— Капитане, аз…
— Стига приказки. Слушай. Ако тази история се разчуе, останалите четирима стават чираци, а ти ставаш нула. Никога повече няма да се качиш на борда на кораб. Нито един кораб няма да те вземе, обещавам ти го. Нито в екипажа, нито като пътник. Помисли си колко пари можеш да изкараш на Бейлиуърлд и при това като какъв? Но само в случай, че се разприказваш за случката или че ядосаш с нещо космолитката, или че дори само задържиш поглед върху нея и нейните роботи повече от половин секунда. Освен това ще се погрижиш никой друг от екипажа да не я обиди и с най-малкото. Ще държа отговорен теб… И те глобявам с двуседмична надница.
— Но капитане — жално поде Нис, — другите…
— Очаквах по-малко от другите, Нис, затова ги глобих по-малко. Изчезвай.
21
Д.Ж. си играеше безцелно с фотокуба, който неизменно стоеше на бюрото му. При всяко завъртане той потъмняваше, а щом стъпеше на някоя от страните си, се избистряше. Тогава се появяваше усмихнатият триизмерен образ на женска глава.
Сред екипажа се носеше слух, че на всяка от шестте страни съответстваше образа на различна жена. Слухът бе напълно основателен.
Джемин Озер наблюдаваше с пълно безразличие как образите ту се появяват, ту изчезват. Сега, когато корабът беше обезопасен — или поне толкова, колкото бе възможно — срещу атаки от всякакъв предполагаем характер, дойде време да се помисли за следващия ход.
Д.Ж. обаче се захващаше с проблема отдалеч — или може би изобщо не се захващаше.
— Разбира се, жената е била виновна — каза той.
Озер присви рамене и прокара ръка по брадата си, сякаш за да си придаде увереност, че той поне не е жена. За разлика от Д.Ж. беше оставил горната си устна богато обрасла.
Д.Ж. продължи:
— Очевидно фактът, че се намира на родната си планета, е заличил у нея и последната следа от благоразумие. Напуснала е кораба, въпреки че я помолих да не го прави.
— Можехте да й заповядате да не слиза.
— Не съм сигурен дали щеше да има полза. Тя е една разглезена аристократка, свикнала да прави каквото си иска и да командва роботите си. Пък и смятам да я използвам, за което искам нейното съдействие, а не цупене. Да не говорим, че е била приятелка на Праотеца.
— А е все още жива — поклати глава Озер. — Направо да ти настръхне кожата. Една стара, стара жена.
— Знам, но изглежда съвсем млада. Все още е привлекателна. И с вирнат нос. Не си тръгнала, когато петимата приближили, не подала ръка… Както и да е, всичко свърши.
— И все пак, капитане, дали беше редно да казвате на Нис, че си е имал работа с робот?
— Нямаше как! Нямаше как, Озер. Ако беше продължил да си мисли, че някакъв си изнежен космолит, два пъти по-дребен от него го е победил и подложил на унижение пред очите на четирима негови другари, той щеше да е безвъзвратно загубен за нас. Мисълта за това щеше да го смаже напълно. И после, не е в наш интерес да допуснем да плъзне слухът, че космолитите — хората космолити — са супермени. Затова им заповядах толкова строго да не приказват по въпроса. Нис ще ги държи всичките под око… а ако все пак се разчуе, ще се разчуе и фактът, че космолитът е бил робот… Но на мен ми се струва, че от цялата тази история имаше някаква полза.
— Каква, капитане? — попита Озер.
— Накара ме да се замисля за роботите. Какво знаем за тях? Какво знаеш ти например?
Озер присви рамене.
— Не съм се замислял много за това, капитане.
— Както и никой друг. Поне от заселниците. Знаем, че космолитите имат роботи, зависят от тях, не отиват никъде без тях, не могат да направят нищо без тях, паразитират върху тях, и сме убедени, че са в упадък заради тях. Знаем също така, че някога на Земята е имало роботи, натрапени от космолитите, но постепенно те изчезват и в земните градове вече изобщо не се срещат, само в провинцията. Знаем, че никъде на Заселническите светове няма и няма да има роботи — нито в градовете, нито в провинцията. Така че заселниците никога не са виждали робот на своите планети, а едва ли някога и на Земята.
(Когато казваше „Земята“, гласът му придобиваше странна интонация; човек сякаш чуваше главната буква, сякаш долавяше и скрития шепот на думите „роден дом“ и „майка“.)
— Какво друго знаем?
— Знаем Трите закона на роботиката.
— Точно така — Д.Ж. бутна фотокуба настрана и се приведе напред. — Особено Първият. „Роботът не бива да наранява човешко същество или с бездействието си да допуска човешко същество да пострада.“ Така ли е? Е, не разчитай на това. То нищо не означава. А пък ние смятаме, че няма защо да се боим от роботите — което е чудесно, щом ни дава увереност, но не и щом ни дава фалшива увереност. Р.Данил нарани Нис, без да му мигне окото — Първи закон, не Първи закон.
— Той е защитавал…
— Точно така. И какво ще излезе, ако трябва да сравним щетите? Какво ще излезе, ако в случая е трябвало да избере или да нарани Нис, или да допусне неговата господарка да пострада? Естествено, тя е на първо място.
— Има логика.
— Разбира се, че има. А ето ни сега и нас на една планета с роботи, няколко стотици милиони. Какви заповеди имат те? Как балансират противоречието между различните видове нараняване? Как можем да сме сигурни, че никой от тях няма да ни докосне? Нещо на тази планета е унищожило вече два кораба.
Озер притеснено отвърна:
— Този Р. Данил е необикновен робот, прилича повече на човек от нас самите. Може би не бива да правим обобщения въз основа на него. Онзи, другият, как му беше името…
— Жискар. Лесно се помни. Моето име е Данил Жискар.
— За мен вие сте капитан, капитане. Както и да е, онзи Р. Жискар просто си е стоял там, без да прави нищо. Той изглежда като робот и се държи като робот. На Солария отвън са се събрали много роботи, които в момента ни наблюдават и също нищо не правят. Просто ни наблюдават.
— Ами ако има и някакви по-специални роботи, които могат да ни навредят?
— Мисля, че сме подготвени за тях.
— Сега вече да. Това е ползата от инцидента с Данил и Нис. Мислехме, че ще имаме неприятности само ако някои от соларианците са още тук. Не е задължително да е така. Може и да ги няма. Може да се окаже, че роботите — или поне някои специално проектирани роботи — представляват опасност. А ако лейди Гладиа може да размърда тукашните роботи — това някога е било нейното имение — и да ги накара да я защитават, а с нея и нас, тогава като нищо ще успеем да неутрализираме всякакви изненади, които може да са ни приготвили.
— Тя може ли да го направи? — попита Озер.
— Ще видим — отвърна Д.Ж.
