— Във всички случаи ще придружа лейди Гладиа, капитане — почтително вметна Данил. — За това съм предназначен.
— Жискар също, предполагам — отвърна Д.Ж., — но въпреки туй се отправи нанякъде.
— С такава цел, капитане, която обсъдихме предварително и която решихме, че ще е от съществено значение за предпазването на лейди Гладиа от опасност.
— Много добре. Двамата тръгвате напред. Аз ще ви прикривам — той извади оръжието, което висеше на десния му хълбок. — Щом ви извикам „Залегни!“, и двамата моментално се хвърляте на земята. Това нещо тук не подбира.
— Ще ви помоля да го използвате само в краен случай, Д.Ж. — каза Гладиа. — Едва ли ще ви се наложи срещу роботи… Хайде, Данил.
Тя се отправи с бързи и твърди крачки към групичката от около десетина робота, изправени пред ред ниски шубраци. Утринното слънце проблясваше по техните полирани метални тела.
24
Роботите нито се оттеглиха, нито приближиха. Останаха спокойно по местата си. Гладиа ги преброи. Единайсет на пръв поглед. Можеше да има и още, които да не се виждат.
Бяха типично солариански модел. Много полирани. Много гладки. Без илюзията за облекло и без много реализъм. Почти като математически абстракции на човешкото тяло, но всеки различен от останалите.
Гладиа имаше чувството, че в никакъв случай не са толкова гъвкави и сложни, колкото аврорианските роботи. Бяха сякаш по-едностранно пригодени към специфичните си задачи.
Спря най-малко на четири метра пред тях. Данил (усети тя) спря в същия миг и остана на около метър отзад. Беше достатъчно близо, за да се намеси в случай на нужда, но и достатъчно надалеч, за да бъде ясно, че тя е официалният говорител. Сигурна беше, че роботите пред нея възприемат Данил като човешко същество, но знаеше също, че с ясното си самосъзнание на робот Данил нямаше да злоупотреби с тяхната заблуда.
— Кой от вас ще разговаря с мен? — попита Гладиа.
Настъпи период на кратко мълчание, през който сякаш се проведе негласно съвещание. После един робот пристъпи напред.
— Аз ще говоря, мадам.
— Имаш ли име?
— Не, мадам. Само сериен номер.
— От колко време функционираш?
— Функционирам от двайсет и девет години, мадам.
— Има ли в групата някой, който да функционира от повече време?
— Не, мадам. Затова говоря аз, а не някой друг.
— Колко робота са ангажирани в имението?
— Не знам точната цифра, мадам.
— Приблизително.
— Може би десет хиляди, мадам.
— Има ли сред тях такива, които да функционират повече от двайсет десетилетия?
— Сред селскостопанските роботи може би има, мадам.
— А от домашните?
— Те функционират отскоро, мадам. Господарите предпочитат нови модели.
Гладиа кимна и се обърна към Данил.
— Има логика. Така беше и по мое време.
После отново се обърна към робота.
— На кой е това имение?
— Това е имението на Зоберлон, мадам.
— Откога принадлежи на семейство Зоберлон?
— Отпреди моето функциониране, мадам. Не зная точно откога, но може да се провери.
— Чие е било, преди да стане собственост на Зоберлон?
— Не зная, мадам, но може да се провери.
— Чувал ли си някога за семейство Делмар?
— Не, мадам.
Гладиа се обърна към Данил и донякъде обезсърчено каза:
— Опитвам се да го подхвана, малко по малко, както някога сигурно е правил Илайджа, но не мисля, че съм наясно как е редно да се направи.
— Напротив, лейди Гладиа — сериозно отвърна Данил, — струва ми се, че научихте много. Не е много вероятно някой от роботите в имението да има спомени за вас, освен може би неколцина сред селскостопанските. Дали навремето не сте се сблъсквала с някой от тях?
— Никога! — поклати глава Гладиа. — Не си спомням даже да съм ги мяркала отдалеч.
— Тогава е ясно, че в имението не ви познават.
— Именно. А бедният Д.Ж. ни е взел напразно. Ако е очаквал нещо от мен, не е познал.
— Винаги има полза да се узнае истината, мадам. В този случай няма толкова полза от факта, че не ви познават, колкото би било, ако ви познаваха. Но още по-малко полза щеше да има, ако изобщо не знаехме дали ви познават или не. Може би има и други въпроси, от които бихте могли да извлечете информация?
— Сигурно, дай да видим… — за няколко мига тя потъна в размисъл, после продължи с омекнал глас. — Странно. Когато говоря с тези роботи, произношението ми е соларианско. Но с теб не говоря така.
— Няма нищо чудно, лейди Гладиа — отвърна Данил. — Роботите говорят с такова произношение, защото са солариански. Това ви връща отново към дните на вашата младост и машинално започвате да говорите така, както сте говорила тогава. Но щом се обърнете към мен, пак ставате каквато сте, защото аз съм част от сегашния ви свят.
По лицето на Гладиа бавно заигра усмивка и тя каза:
— Започваш да разсъждаваш все повече като човек, Данил.
Тя се обърна отново към роботите и изведнъж остро усети спокойствието, което цареше наоколо. Синьото небе бе почти кристално ясно, като се изключеше тънката ивица облаци на запад (която означаваше, че следобед може да се заоблачи). Лекият ветрец донасяше слабото шумолене на листата, бръмченето на насекомите, самотното обаждане на птичка. Нито звук от човешки същества. Можеше да има много роботи наоколо, но те работеха тихо. Нямаше я онази поройна вълна от звуци, характерна за човешките същества, с която Гладиа беше свикнала (отначало болезнено трудно) на Аврора.
Но сега, отново на Солария, тя бе очарована от това спокойствие. Не всичко тук е било лошо. Трябваше да го признае.
Тя изстреля следващия си въпрос към робота бързо, в гласа й се промъкнаха безапелационни нотки:
— Къде са господарите ви?
Но нямаше никакъв смисъл от нейните опити да притисне, да разтревожи или да свари неподготвен един робот. Той отговори без ни най-малка следа от объркване:
— Отидоха си, мадам.
— Къде са отишли?
— Не зная, мадам. Не ме осведомиха.
— Кой от вас знае?
Последва пълна тишина.
Гладиа попита пак:
— Има ли в имението някой робот, който би могъл да знае?
— Не ми е известен такъв, мадам — отвърна роботът.
— Господарите взеха ли със себе си роботи?
— Да, мадам.
