— Но вас не са взели. Защо са ви оставили?
— За да си вършим работата, мадам.
— Но вие стоите тук и нищо не правите. Това работа ли е?
— Ние охраняваме имението от външни лица, мадам.
— Такива като нас ли?
— Да, мадам.
— Но ние сме тук, а вие продължавате да не правите нищо. Защо?
— Наблюдаваме, мадам. Нямаме по-нататъшни заповеди.
— Докладвахте ли своите наблюдения?
— Да, мадам.
— На кого?
— На надзирателя, мадам.
— Къде е надзирателят?
— В къщата, мадам.
— Аха.
Гладиа се обърна и закрачи бързо към Д.Ж. Данил я последва.
— Е? — попита Д.Ж. Беше извадил и двете си оръжия, но ги прибра обратно в кобурите, щом видя, че двамата се връщат.
Гладиа поклати глава.
— Нищо. Нито един робот не ме познава. Сигурна съм, че нито един не знае къде са отишли соларианците. Но те докладват на някакъв надзирател.
— Надзирател?
— На Аврора и на останалите Външни светове надзирателят в големите имения с много роботи е човек, чиято работа е да организира и ръководи екипите от роботи, ангажирани с работа на полето, в мините или индустриалните обекти.
— Значи все пак са останали соларианци.
Гладиа поклати глава.
— Солария е изключение. Съотношението на роботите спрямо хората винаги е било толкова голямо, че тук не е прието за надзирател да се назначава човек. Тази работа се извършва от друг робот, който е програмиран специално.
— Значи в онази къща има робот — кимна Д.Ж., — който е по-усъвършенстван модел от тези и от който би могло да се научи нещо повече.
— Може би, но не съм сигурна, че ще успеем да стигнем безнаказано до къщата.
Д.Ж. отбеляза жлъчно:
— Просто още един робот.
— В къщата може да има капан.
— Отвън на полето също може да има капан.
— По-добре да изпратим един от роботите в къщата да каже на надзирателя, че са дошли хора, които искат да разговарят с него — каза Гладиа.
— Няма да е необходимо — отвърна Д.Ж. — Очевидно тази работа е вече уредена. Надзирателят идва и не е нито робот, нито „той“. Това, което виждат очите ми, е жена.
Гладиа погледна изумено. Към тях с бързи крачки се приближаваше висока, добре сложена и изключително привлекателна жена. Дори от разстояние не можеше да има капка съмнение, що се отнася до нейния пол.
25
Д.Ж. се усмихна широко. Той се поизпъчи и разду перки. Прокара лекичко ръка по брадата си, сякаш за да се увери, че е лъскава и гладка.
Гладиа го изгледа с неодобрение.
— Това не е соларианка — каза тя.
— Как разбрахте?
— Нито една соларианка няма да си позволи да се покаже на живо пред хора. На живо, не изобщо.
— Зная, мадам. Но вие ми позволявате да ви виждам.
— Живяла съм повече от двайсет десетилетия на Аврора. Но дори и при това положение все още съм си останала соларианка дотолкова, че да не се появявам пред други в такъв вид.
— Тя има какво да покаже, мадам. Бих казал, че е по-висока от мен и е красива като слънчев залез.
Надзирателката спря на двайсет метра от тях, а роботите се изместиха настрани, така че между жената и тройката от кораба не остана никой.
— Обичаите могат да се променят за двайсет десетилетия — отбеляза Д.Ж.
— Не и нещо така фундаментално като соларианската неприязън към прекия контакт между хората — остро отвърна Гладиа. — Дори и за двеста десетилетия — тя отново премина към соларианския носов изговор.
— Мисля, че подценявате способността на обществото да се променя. Все едно, соларианка или не, предполагам, че е космолит, а ако има и други космолити като нея, аз съм решително за мирно съвместно съществуване.
Неодобрението в погледа на Гладиа се засили.
— Е, сигурно смятате да продължите да зяпате така през следващите няколко часа. Не искате ли да разпитам жената?
Д.Ж. се сепна и изгледа Гладиа с неприкрито раздразнение.
— Вие разпитвате роботите, както и направихте. Хората разпитвам аз.
— Особено жените, предполагам.
— Не бих искал да се хваля, но…
— Не познавам мъж, който да се е сдържал, когато става дума за този въпрос.
— Струва ми се, че жената няма да чака още дълго — намеси се Данил. — Ако искате инициативата да остане във ваши ръце, капитане, отидете при нея. Аз ще ви последвам, както направих с мадам Гладиа.
— Едва ли ще имам нужда от охрана — безцеремонно отсече Д.Ж.
— Вие сте човешко същество и аз нямам право да допусна да пострадате поради бездействие от моя страна.
Д.Ж. се отправи с бодра стъпка напред, Данил го последва. Гладиа, която не искаше да остава сама, малко колебливо тръгна след тях.
Надзирателката ги наблюдаваше безмълвно. Беше облечена в бяла рокля от гладка материя, пристегната в талията с колан и прикриваща бедрата й само наполовина. Имаше дълбока, предизвикателна цепка, а зърната на гърдите й ясно прозираха под тънката материя на роклята. Нямаше никакви признаци, че носи и нещо друго освен чифт обувки.
Когато Д.Ж. спря, делеше ги само един метър. Виждаше се безупречната й кожа, имаше лице с широки скули, раздалечени и леко скосени очи и ангелско изражение.
— Мадам — започна Д.Ж. с усилие да се доближи максимално до аристократичното аврорианско произношение, — вероятно имам честта да говоря с надзирателката на имението?
Жената го изслуша и отвърна с подчертано солариански акцент, който звучеше направо комично от съвършено оформената й уста.
— Ти не си човек.
Последва толкова мълниеносна реакция, че Гладиа, която все още беше на около десетина метра от тях, не разбра какво точно става. Видя само неясна вихрушка от движения, след което се оказа, че Д.Ж. лежи неподвижно на земята, проснат по гръб, а жената стоеше до него и държеше неговите оръжия — по едно във всяка ръка.
