Професия

която ги спираше. Да се запознае с някого? С кого? Как? Къде ще отседне? Парите, които му останаха, бяха нищожни.

Веднага му дойде наум позорната мисъл да се върне. Би могъл да отиде в полицията… Тръсна глава енергично, сякаш водеше спор с някакъв противник от плът и кръв. Тогава погледът му попадна на една дума, която блестеше на таблото — Металургия. С по-малки букви бе изписано „Цветни метали“. А в дъното на дълъг списък с участниците се появяваше подвижният надпис „Спонсор — Новиа“.

Всичко това предизвика болезнени спомени в Джордж: видя самия себе си да спори с Тревелян; толкова бе сигурен, че ще стане програмист, толкова бе сигурен, че един програмист стои над един металург, толкова бе сигурен, че върви по верния път, толкова бе сигурен, че е умен…

Толкова умен, че се наложи да се хвали на онзи ограничен, отмъстителен Антонели. В мига, когато повикаха Джордж и той остави сам изнервения Тревелян, той бе толкова уверен в себе си, така наперен.

Момчето нададе неволно неясен, остър възглас. Някой се обърна и го изгледа, после побърза да се отдалечи. Хората профучаваха край него, блъскаха го насам-натам. А той стоеше, забил поглед в таблото, зяпнал от учудване.

Сякаш таблото бе отговорило на мислите му. Джордж си бе казал така настойчиво „Тревелян“, че изглеждаше от ясно по-ясно таблото да му отвърне „Тревелян“.

Но там наистина пишеше „Тревелян“. При това „Арманд Тревелян“ (Стаби мразеше малкото си име, сега то сияеше пред очите на всеки) и родното му място. На всичкото отгоре Трев искаше Новиа, стремеше се към Новиа, настояваше за Новиа, а това съревнование бе спонсорирано от Новиа.

Значи това трябваше да е Трев, доброто приятелче Трев. Почти без да се замисли, Джордж потърси указанията как да стигне до мястото на състезанието и се нареди на опашка за регулярния въздухоплавател.

После си помисли с тъга: „Трев успя! Искаше да стане металург и успя!“

Студени тръпки пронизаха Джордж и той се почувства по-самотен отвсякога.

Пред входа на залата се виеше опашка. Явно състезанията по металургия на Олимпиадата бяха вълнуващи, а борбата — гореща. Така поне твърдеше осветеният небесносин надпис над залата, а и натрупалите се хора, изглежда, мислеха по същия начин.

По цвета на небето Джордж разбра, че е възможно да завали дъжд, но в Сан Франциско бе задействано защитно устройство над целия град от залива до океана. То струваше много пари, разбира се, но всички разходи бяха оправдани, щом ставаше дума за удобството на представителите от извънземните светове. Те винаги пристигаха за Олимпиадата. Харчеха с широка ръка. А за всеки осигурен работник и Земята, и местното управление получаваха такса от планетата, която бе спонсор на Олимпиадата. Тя плащаше, за да напомня на извънземните, че всеки отделен град е приятно, специфично място, на което могат да наблюдават Олимпиадата. Сан Франциско знаеше какво прави.

Както стоеше замислен дълбоко, Джордж изведнъж усети лек натиск по гърба си и чу нечий глас:

— На опашката ли сте, младежо?

Хората пред него се бяха предвижили, без той да забележи, разстоянието помежду им се бе увеличило доста. Момчето пристъпи бързо напред и измърмори:

— Извинете, сър.

После усети внимателния допир на нечии пръсти по лакътя си и се огледа плахо.

Мъжът зад него му кимна шеговито. Косата му бе стоманеносива, изпод сакото му се виждаше старомоден пуловер с копчета от яката до долу.

— Не исках думите ми да ви прозвучат саркастично — каза непознатият.

— Не ви се сърдя.

— Много добре — не изглеждаше да е натрапчив, макар да бе приказлив. — Не бях сигурен, имаше вероятност да стоите там на опашката съвсем не по някаква случайност, така да се каже. Помислих си, че може и да сте…

— Какъв? — тонът на Джордж се изостри.

— Ами състезател, разбира се. Вие изглеждате много млад.

Момчето извърна глава. Не му беше нито до приятна физиономия, нито до сладки приказки, хората, които постоянно гледат да се бъркат в чужди работи, го изнервяха.

Внезапно го осени мисълта дали не са разгласили съобщение да го търсят. Дали на някого беше известно неговото описание или образът му? Не се ли опитваше Посивялата коса зад него да види хубаво лицето му?

Не бе забелязал никакви подобни известия. Наклони глава, за да вижда движещите се надписи с най- важните новини. Те маршируваха по дължината на част от защитното устройство над града, макар и буквите да не изглеждаха така бляскави на фона на посивялото от облаци следобедно небе. Но нямаше смисъл да го прави, затова веднага се отказа от намерението си. Той никога не би могъл да предизвика интерес като за водеща новина. Олимпиадата набираше темпо и единствените новини, които заслужаваха внимание, бяха резултатите на победителите и трофеите, спечелени от континентите, нациите и градовете.

И така щеше да е седмици наред: набрани точки, изчислявани за всеки поотделно, като освен това градовете намираха начин да изчислят своето място на почетната стълбица, всеки за себе си. Неговият собствен град веднъж излезе на трето място на Олимпиада по електротехника, трети в целия щат. В градската зала още можеше да се види паметна плоча в чест на победата.

Джордж сгуши глава между раменете си, напъха ръцете си в джобовете и реши, че така е станал по- малко забележим. Отпусна се, дори се опита да придобие безгрижен вид, но не се почувства защитен. Сега се предвижваше из фоайето, досега все още ръката на закона не се бе отпуснала тежко върху рамото му. Когато се напъха в залата, стремглаво се отправи напред.

Остана шокиран при вида на Посивялата коса до себе си. Веднага извърна поглед в опит да се успокои. Този мъж все пак бе на опашката непосредствено зад него.

Посивялата коса, усмихнат едва забележимо, не му обърна никакво внимание, освен това всеки миг предстоеше откриването на Олимпиадата. Джордж се изправи на стола си, за да провери дали може да разбере кое място е определено на Тревелян, в момента го занимаваше само тази мисъл.

Залата имаше средни размери, по форма представляваше класически издължен овал, зрителите се намираха на двата балкона, които се спускаха близо до състезателите в продълговатата падина в центъра. Съоръженията бяха готови, таблата за изписване на резултатите бяха тъмни, светеха само имената и номерата на всеки състезател. Участниците в надпреварата бяха вече на сцената, четяха, разговаряха помежду си, а един от тях всяка минута преглеждаше внимателно ноктите на ръцете си. (Всеки състезател смяташе за лош тон проявата и на най-малък интерес от негова страна към предстоящата задача преди да е прозвучал началният сигнал.)

Джордж разгледа програмата, която бе оставена в специално направения за целта процеп в стола му и намери името на Тревелян. Неговият номер бе дванайсети. За голямо разочарование на Джордж приятелят му се оказа в срещуположния край на залата. Все пак виждаше фигурата на състезател №12. Стаби стоеше с ръце в джобовете, с гръб към машината и оглеждаше внимателно аудиторията, сякаш броеше присъстващите. Джордж не различаваше чертите на лицето му. Но това си бе Трев.

Сви се отново на мястото си. Мислеше си дали Трев ще се справи. Надяваше се да е така, настройваше съзнанието си на тази задължителна струна, но нещо в него все възставаше от обида. Значи Джордж няма професия и е тук един наблюдател. А Тревелян е дипломиран металург в областта на цветните метали и е също тук, но е състезател.

Замисли се дали Тревелян е спечелил първата година. Понякога бе възможно, ако момчетата се чувстваха особено уверени в себе си… или действаха на бързи обороти. Всяко нещо си носеше определен риск. Колкото и ефективен да бе образователният процес, подготвителната година на земята (или както те казваха „пречупването на знанията в практиката“) им осигуряваше по-добър резултат.

„Ако Тревелян се явява за втори път, вероятно той не се е справил достатъчно добре.“ Джордж се засрами от последните си мисли, които му доставиха малко удоволствие.