Марлейна не гледаше към Дженар, но явно тонът му й беше достатъчен.
— Начинът, по който говориш, чичо Сийвър, ме кара да мисля, че би искал отново да си близо до Слънцето.
— Там съм роден, така че понякога ме обзема носталгия.
— Но Слънцето е толкова горещо и ярко. Сигурно е опасно.
— Ние не гледахме към него. Ти също не трябва да гледаш към Немезида прекалено дълго, недей, скъпа.
Дженар обаче хвърли един бърз поглед към Немезида. Тя висеше в западния небосклон, червена и огромна, диаметърът й беше четири дъгови градуса или осем пъти диаметъра на Слънцето, видяно от някогашното местоположение на Ротор. Тя беше спокоен, червен светещ кръг от светлина, но Дженар знаеше, че понякога, рядко, тя припламваше и в продължение на няколко минути на спокойното й лице се появяваше бяло петно, което причиняваше болка в очите. По-често се появяваха меки червени петна на тъмно червен фон, но те не се забелязваха толкова.
Той даде някаква команда на самолета, който промени курса си така, че Немезида да остане зад тях.
Марлейна хвърли един последен замислен поглед към Немезида, след което извърна очи към Еритро, който се простираше под тях.
— Човек свиква с розовия цвят, — каза тя. — След известно време нещата престават да изглеждат толкова розови.
Дженар също беше забелязал това. Очите му започваха да долавят разлики в тоновете и нюансите, така че планетата преставаше да изглежда толкова едноцветна. Реките и малките езера бяха в по-ярко червено от земната повърхност, а небето беше тъмно. Атмосферата на Еритро до известна степен разсейваше червената светлина на Немезида.
Най-отчайваща обаче беше безплодната земя на Еритро. На Ротор, въпреки малките му размери, имаше зелени поля, жълти жита, разноцветни плодове, животни, които издаваха звуци, всички цветове и звуци на човешкия живот.
А тук имаше само мъртва тишина.
Марлейна се намръщи.
— На Еритро има живот, чичо Сийвър.
Дженар не можа да определи дали това е твърдение, въпрос или отговор на мислите, които Марлейна бе прочела по езика на тялото му. Дали се опитва да го убеди или търси потвърждение.
— Разбира се, — каза той. — Много живот. Той е всепроникващ и не е само във водата. Има прокариоти, които живеят във влагата в почвата.
След малко на хоризонта се появи океанът, отначало само като тъмна линия, но с приближаването на самолета се превърна в дебела ивица.
Дженар внимателно поглеждаше настрани към Марлейна, като наблюдаваше реакциите й. Тя, разбира се, беше чела за земните океани и сигурно беше виждала как изглеждат по холовизията, но нищо не може да подготви човек за такова преживяване. Дженар, който беше ходил на Земята веднъж (веднъж!) като турист, беше виждал океански бряг. Но никога не беше летял над океан докато изгуби сушата от поглед и не беше сигурен в собствената си реакция.
Океанът се разгръщаше под тях, а сушата остана зад тях, докато се превърна в една по-светла ивица и, накрая, изчезна. Дженар погледна надолу и усети странно чувство в стомаха си. Той си спомни една фраза от стара епическа поема: „морето, тъмно като вино“. Океанът под тях действително приличаше на огромна подвижна маса червено вино с петънца от розова пяна.
В тази огромна водна маса нямаше нищо, което да служи като ориентир и нямаше къде да се кацне. Тук понятието „местоположение“ не съществуваше. Въпреки това, той знаеше, че ако поиска да се върне трябваше само да подаде на самолета команда да ги върне на сушата. Компютърът на самолета следеше позицията им чрез точни изчисления на скоростта и посоката и знаеше къде е сушата, дори къде е Куполът.
Те прелетяха под дебел пласт облаци и океанът стана черен. Една дума от страна на Дженар и самолетът премина през облаците и се издигна над тях. Немезида отново светеше и океанът вече не се виждаше. На негово място имаше море от розови водни капчици, издигащи се на места, така че от време на време покрай прозорците преминаваха късове мъгла.
След това облаците сякаш се разделиха и между тях можеха да се видят части от морето, тъмно като вино.
Марлейна гледаше с леко отворена уста и затаен дъх. Тя прошепна:
— Всичко това е вода, нали, чичо Сийвър?
— Хиляди километри във всички посоки, Марлейна, и на места дълбока десет километра.
— Предполагам, че ако човек падне в нея, ще се удави.
— Не се притеснявай за това. Тази машина няма да падне в океана.
— Знам, че няма, — каза Марлейна делово.
Има още едно нещо, което Марлейна може да види, помисли Дженар.
Марлейна прекъсна мислите му:
— Отново започваш да се тревожиш, чичо Сийвър.
Дженар се развесели от това, че беше започнал да възприема проницателността на Марлейна като нещо естествено.
— Ти никога не си виждала Мегас, — каза той, — и се чудех дали да ти я покажа. Само едната страна на Еритро гледа към Мегас, а Куполът е построен на другата страна, която не гледа към нея, така че Мегас никога не се появява на нашето небе. Ако продължаваме да летим в тази посока обаче, ще навлезем в сиз-Мегаското полукълбо и ще я видим да се извисява над хоризонта.
— Бих искала да видя това.
— В такъв случай ще го видиш, но се подготви. Голяма е. Наистина голяма. Почти два пъти по-голяма от Немезида и изглежда като че ли всеки момент ще се стовари върху нас. Някои хора просто не могат да понесат тази гледка. Тя обаче няма да падне. Не би могла. Опитай се да запомниш това.
Те продължиха нататък на по-голяма височина и с по-висока скорост. Под тях океанът се простираше в набразденото си еднообразие, скриван от време на време от облаците.
Накрая Дженар каза:
— Ако погледнеш напред и малко на дясно ще видиш Мегас да се показва на хоризонта. Ще се насочим към нея.
Отначало тя изглеждаше като светло петно на хоризонта, но ставаше все по-голяма. Постепенно израсна в тъмночервен полукръг, който се разширяваше. Беше значително по-тъмна от Немезида, която все още се виждаше, останала назад и вдясно от самолета и малко по-ниско в небето.
Докато Мегас се издигаше и растеше, стана ясно, че това, което се открива пред тях, не е светещ кръг, а малко повече от полукръг.
Марлейна с интерес отбеляза:
— Значи на това казват „фаза“, така ли?
— Точно така. Ние виждаме само онази част, която Немезида осветява. Докато Еритро се завърта около Мегас, Немезида сякаш се приближава до Мегас и ние виждаме все по-малко от осветената половина на планетата. А когато Немезида се плъзне точно над или под Мегас, можем да видим само тънък сърп светлина по ръба на Мегас — това е всичко, което се вижда от осветената й половина. Понякога Немезида застава точно зад Мегас. Тогава Немезида е в затъмнение и се показват всички бледи звезди, а не само ярките, които се виждат дори, когато Немезида е в небето. По време на затъмнението се вижда един голям черен кръг, в който няма никакви звезди и това показва къде се намира Мегас. Когато Немезида отново се появи от другата му страна, пак може да се види тънкият сърп от светлина.
— Прекрасно, — каза Марлейна. — Като небесно шоу. А погледни Мегас — всички тези движещи се ивици.
Те пресичаха осветената страна на кълбото, бяха дебели и червеникавокафяви с оранжеви пръски, и бавно се виеха.
— Това са обръчи от вихри, — каза Дженар, — с ужасни ветрове, които духат във всички посоки. Ако
