Немезида

наблюдаваш внимателно, ще видиш как се образуват петна, които се увеличават, преместват се, след това се разпръсват и изчезват.

— Наистина е като холовизионно шоу, — каза Марлейна възхитено. — Защо хората не го гледат през цялото време?

— Астрономите го гледат. Те го наблюдават с помощта на компютризирани уреди, инсталиране на това полукълбо. Аз самият съм го гледал от нашата Обсерватория. Знаеш ли, на Слънчевата Система имахме такава планета. Нарича се Юпитер и дори е по-голяма от Мегас.

По това време цялата планета се беше издигнала над хоризонта и приличаше на надут балон, чиято лява половина беше леко сплесната.

— Прекрасна е. Ако Куполът беше построен от тази страна на Еритро, всички щяха да имат възможност да я гледат.

— Не, Марлейна. Всъщност, нещата не стоят точно така. Повечето хора не харесват Мегас. Казах ти, че някои хора имат чувството, че тя ще падне и това ги плаши.

Марлейна каза с раздразнение:

— Малко са хората, на които може да хрумне такава глупава мисъл.

— В началото ще са малко, но глупавите мисли изглежда са заразителни. Страховете се разпространяват и хора, които иначе не биха се бояли, започват да се страхуват, защото съседът им се страхува. Не си ли забелязвала това?

— Забелязвала съм го, — каза тя с горчивина. — Ако някое момче мисли, че някоя мадама е хубава, всички смятат така. Започват да се надпреварват… — тя замълча, сякаш се засрами.

— Заразителният страх е една от причините да построим Купола на другото полукълбо. Има и друга причина — тъй като Мегас е винаги в небето, на това полукълбо по-трудно се правят астрономически наблюдения. Но мисля, че е време да се връщаме. Познаваш майка си. Сигурно е изпаднала в паника.

— Обади й се и й кажи, че сме добре.

— Не е необходимо. Тази машина постоянно изпраща сигнали, тя знае, че сме добре — физически. Но не това я тревожи, — каза той като почука по слепоочието си многозначително.

Марлейна се отпусна в стола и по лицето й се изписа недоволство.

— Колко досадно. Знам, че всеки ще каже „Това е, защото те обича“, но е толкова неприятно. Защо не може просто да ми повярва, когато й казвам, че няма да ми се случи нищо лошо?

— Защото те обича, — каза Дженар и тихо нареди на самолета да се връща обратно, — така както ти обичаш Еритро.

Лицето на Марлейна веднага светна.

— О, наистина го обичам.

— Да, да. Съвсем ясно личи по цялото ти отношение към този свят.

И Дженар си помисли как ли би реагирала Юджиния Инсиня на това.

51.

Тя побесня.

— Какво означава тя обича Еритро? Как може да обича един мъртъв свят? Възможно ли е да сте й промили мозъка? Или пък по някаква причина да си й втълпил, че обича Еритро?

— Юджиния, бъди разумна. Наистина ли вярваш, че е възможно някой да втълпи нещо на Марлейна? Ти някога успявала ли си?

— Тогава какво се случи?

— Всъщност, аз се опитах да й покажа неща, които няма да й харесат или ще я изплашат. Ако изобщо съм се опитал да й „втълпя“ нещо, то е било неприязън към Еритро. От опит знам, че роторианците, израснали в тесния и малък свят на Колонията, мразят безкрая на Еритро. Не харесват червената светлина; не харесват огромния океан; не харесват притъмняващите облаци; не харесват Немезида и най-вече не харесват Мегас. Всички тези неща ги подтискат и плашат. И аз показах всичко това на Марлейна. Преминахме над океана и продължихме нататък, докато Мегас се показа изцяло над хоризонта.

— И?

— И нищо не я обезпокои. Каза, че свиква с червената светлина и тя престава да й изглежда толкова ужасно червена. Океанът ни най-малко не я изплаши и накрая намери, че Мегас е интересен и забавен.

— Не мога да повярвам.

— Но това е самата истина.

Инсиня потъна в размисъл. После неохотно каза:

— Може би това е знак, че тя вече е болна от… от…

— От Епидемията. Веднага щом се върнахме, наредих да й се направи ново мозъчно сканиране. Все още не съм получил пълния анализ, но предварителните изследвания не показват промяна. Графиката на мозъчната дейност се променя значително и при най-леката форма на Епидемията. При Марлейна няма такова нещо. Току-що ми хрумна една интересна мисъл. Познаваме проницателността на Марлейна и знаем, че тя забелязва и най-дребните неща. Чувствата на другите преминават в нея. Но някога да си наблюдавала обратния процес? Чувствата на Марлейна преминават ли в околните?

— Не разбирам накъде биеш.

— Колкото и да се опитвам да го скрия, тя вижда кога съм несигурен и малко разтревожен, или кога съм спокоен, или кога не ме е страх. Способна ли е тя обаче да ме накара или да ми внуши да се почувствувам несигурен, малко разтревожен, или спокоен? След като може да усеща, може ли и да внушава?

Инсиня го зяпна.

— Мисля, че това е лудост! — отсече тя възмутено.

— Може би. Но забелязвала ли си някога подобно нещо при Марлейна? Помисли добре.

— Няма какво да мисля. Никога не съм забелязвала такова нещо.

— Да, — промърмори Дженар, — така и предполагах. Тя би искала да се чувствуваш по-спокойна за нея, но не успява да ти го внуши. И все пак… Ако говорим само за нейната проницателност, вярно е, че откакто е на Еритро, тя се усили. Съгласна ли си?

— Да. Съгласна съм.

— Има още нещо. Сега тя има и силна интуиция. Тя знае, че Епидемията не я застрашава. Сигурна е, че нищо на Еритро няма да я нарани. Тя гледаше океана под нас и беше убедена, че самолетът няма да падне и да я удави. Така ли разсъждаваше и на Ротор? Там не се ли е чувствувала неуверена и несигурна, както би се чувствувал всеки млад човек, когато има причини за това?

— Да! Разбира се.

— Но тук тя е нов човек. Напълно уверена в себе си. Защо?

— Не знам.

— Еритро ли й влияе? Не, не, нямам предвид Епидемията. Някакво друго влияние? Нещо съвсем различно? Ще ти кажа защо питам. Самият аз го усетих.

— Какво усети?

— Някакъв оптимизъм, свързан с Еритро. Не ме притесняваше нито пустотата, нито каквото и да било. Не че преди Еритро ме е отблъсквал или подтискал, но никога не съм харесвал тази планета. По време на това пътуване с Марлейна, обаче, Еритро ми хареса повече от когато и да било през десетгодишния ми престой тук. Помислих си, че е възможно възторгът на Марлейна да е заразителен или тя по някакъв начин да ми го предава. Ако не е така, то тогава начинът, по който Еритро й влияе, влияе и на мен — в нейно присъствие.

— Мисля, че и ти трябва да си направиш мозъчно изследване, Сийвър, — каза Инсиня със сарказъм.

Дженар повдигна вежди.

— Мислиш ли, че не съм? Откакто съм тук редовно си правя изследвания. Освен неизбежните промени, съпътствуващи остаряването, други няма.