— Те тръгнаха преди почти четиринадесет години. С помощта на хиперпространствения метод могат да пътуват със скорост не по-висока от тази на светлината. Ако са достигнали някоя звезда и са се установили там, тя ще е най-много на четиринадесет светлинни години оттук. Няма много такива звезди. Със свръхсветлинна скорост, ние можем да ги обиколим до една. С помощта на невронните детектори бързо можем да разберем, дали Ротор се намира около някоя от тях.
— В този момент, те може да пътуват през пространството между звездите. Как бихме могли да ги открием в такъв случай?
— Не бихме могли, но поне малко ще увеличим шансовете си, ако с нашите невронни детектори изследваме дванадесетина звезди за шест месеца, вместо да прекараме същото време в безплодно търсене около една звезда. Ако не успеем, а трябва да приемем и това като вариант, то поне ще се върнем със значителен обем информация за дузина различни звезди — едно бяло джудже, синьо-бяла гореща звезда, звезда подобна на Слънцето, двойна звезда и т.н. Малко вероятно е да направим повече от едно пътуване през живота си, така че защо да не си го направим приятно и с трясък да влезем в историята, а, Крайл?
Крайл отвърна замислено:
— Сигурно си права, Теса. Ще бъде много неприятно да претърсим дузина звезди и да не открием нищо, но да претърсим околностите на една единствена звезда и да се върнем с мисълта, че Ротор може да е бил на някое достижимо място, което не сме изследвали поради липса на време, е още по-лошо.
— Точно така.
— Ще се опитам да запомня това, — каза тъжно Крайл.
— Още нещо, — каза Уендел. — Невронните детектори може да регистрират разум с извънземен произход. Не можем да изпуснем такава възможност.
Фишър я погледна изумено.
— Вероятността не е голяма, нали?
— Не, но ако съществува, в никакъв случай не трябва да я изпускаме. Особено, ако е на не повече от четиринадесет светлинни години от Земята. Във Вселената няма нищо по-интересно — или по-опасно — от друг вид разум. А ние бихме искали да го опознаем.
— Какви са шансовете да бъде регистриран разум с извънземен произход? — попита Фишър. — Невронните детектори са приспособени само за човешки разум. Струва ми се, че няма да разберем дали една наистина странна форма на живот е жива, камо ли разумна.
— Може да не регистрираме наличието на живот, — каза Уендел, — но според мен е невъзможно да пропуснем наличието на разум, а ние търсим именно това. Каквато и форма на разум да открием, колкото и необикновена и непозната да е тя, нейната структура трябва да е поне толкова сложна, колкото е човешкият мозък. Още повече, че със сигурност тя ще притежава електромагнитни излъчвания. Гравитационното привличане е прекалено слабо; силните и слабите ядрени взаимодействия имат прекалено малък радиус на действие. А що се отнася до това ново хиперполе, с което работим при свръхсветлинния полет, доколкото знаем, то не съществува в природата, а само когато е изкуствено разработено. Невронният детектор може да регистрира много сложно електромагнитно поле, което да показва наличието на разум, независимо от неговата форма или състав. А ние ще имаме готовност или да изследваме, или, при нужда, да се спасяваме. Малко вероятно е живот с неразвит разум да представлява опасност за технически развита цивилизация като нашата, въпреки че всякаква извънземна форма на живот, дори и във вирусен стадий, би представлявала интерес.
— И защо трябва всичко това да се пази в тайна?
— Защото подозирам, всъщност,
Фишър леко се усмихна.
— Какво има, Крайл? — попита Уендел. — Представи си, че от Ротор и населението му няма и следа. Би ли искал, в такъв случай, просто да се върнеш разочарован на Земята? Би ли се отказал от Вселената, която лежи в краката ти?
— Не, просто се чудя колко време ще отнеме монтирането на детекторите и всички останали неща, които може да измислиш? След малко повече от две години ще навърша петдесет. Агентите, работещи за Управлението, обикновено се свалят от действителна служба на петдесет. Получават чиновническа работа на Земята и не им се разрешава да участвуват в космически полети.
— Е и?
— След малко повече от две години вече няма да отговарям на изискванията. Ще ми кажат, че съм прекалено стар и в крайна сметка Вселената няма да лежи в краката ми.
— Глупости! Мен ще ме пуснат, а аз в момента съм над петдесет.
— Ти си по-специална. Това е твоят кораб.
— Ти също си специален, тъй като аз ще настоявам да те пуснат. Освен това, няма да им е толкова лесно да намерят хора, отговарящи на изискванията за „Свръхсветлинен“. Ще ни бъде трудно да наберем доброволци. А хората от екипажа трябва да тръгнат доброволно; не можем да рискуваме да оставим пътуването в ръцете на новобранци, които нямат желание и смелост за това.
— А защо да не се намерят доброволци?
— Защото са Земляни, скъпи ми Крайл, а космосът всява ужас у почти всички Земляни. Хиперпространството ги плаши още повече и те ще искат да останат настрана. Освен теб и мен ще ни трябват още трима доброволци, а аз ти казвам, че трудно ще ги намерим. Проучила съм много хора и намерих двама, които стават и които са ми дали половинчати обещания. Шао-Ли Уу и Хенри Джарлоу. Все още не съм намерила трети. А дори и, противно на всички очаквания, да се появят десетина доброволци, ти няма да отпаднеш в полза на някой друг, защото аз ще настоявам да дойдеш с мен, като мой посланик към роторианците, ако това изобщо се наложи. А ако и това не е достатъчно, тогава ти обещавам, че корабът ще отпътува преди да навършиш петдесет.
Този път Фишър се усмихна с истинско облекчение и каза:
— Теса, обичам те. Знаеш ли, наистина те обичам.
— Не, — отвърна Уендел. — Не знам, че наистина ме обичаш, особено, когато го казваш с такъв тон, сякаш това те изненадва. Много е странно, Крайл, но през всичките тези почти осем години, през които се познаваме и живеем заедно и се любим, нито веднъж не си ми казвал това.
— Не съм ли?
— Вярвай ми, слушах те внимателно. Знаеш ли какво друго е странно? Аз също никога не съм ти казвала, че те обичам, а те обичам. Отначало не беше така. Какво мислиш, че се е случило?
Фишър каза тихо:
— Може да сме се обикнали толкова постепенно, че да не сме забелязали. Това се случва понякога, не мислиш ли?
И те се усмихнаха свенливо един на друг, сякаш се чудеха какво да правят сега.
Двадесет и пет
Повърхност
54.
Юджиния Инсиня беше загрижена. Повече от загрижена.
— Казвам ти, Сийвър, че откакто я изведе със самолета, не съм спала спокойно. — Тя продължи с глас, който при жена с по-слаб характер можеше да се определи като стенание. — Полетът по въздуха — до океана и обратно, при това се върнахте по тъмно — това не й ли беше достатъчно? Защо не я спреш?
— Защо
