Немезида

Марлейна, отмина.

— Това е абсурдно, Сийвър. Почти малодушно. Ти се криеш зад нея, сякаш тя е всесилна.

— А не е ли? Ти си й майка. Заповядай й да остане в Купола.

Инсиня стисна устни.

— Тя е на петнадесет години. Не искам да бъда тиранична.

— Точно обратното. Много би искала да бъдеш тиранична. Но, ако опиташ, тя ще те погледне с тези нейни ясни и необикновени очи и ще ти каже нещо от рода, „Мамо, ти изпитваш вина за това, че си ме разделила с баща ми и сега чувствуваш, че за наказание, Вселената крои планове да те раздели с мен, а това са глупави предразсъдъци.“

Инсиня се намръщи.

— Сийвър, това е най-глупавото нещо, което някога съм чувала. Нищо такова не чувствувам и не бих могла да чувствувам.

— Разбира се. Аз просто си измислих нещо. Но Марлейна няма да си измисля. Тя ще разбере от трепването на палеца ти или от помръдването на рамото ти, или от нещо, точно какво те притеснява и то ще бъде толкова вярно и предполагам така ще те засрами, че ти ще бъдеш прекалено заета в търсене на начин да се защитиш, че по-скоро ще отстъпиш, отколкото да я оставиш да разсъблича душата ти.

— Не ми казвай, че това се е случило с теб.

— Не съвсем, защото тя е привързана към мен, а и аз се опитвам да бъда много дипломатичен с нея. Но изтръпвам при мисълта на каква каша ще ме направи, ако я ядосам. Виж какво, аз успях да отложа излизането й. Признай ми тази заслуга. Тя искаше да излезе веднага след полета. Аз успях да го отложа до края на месеца.

— Как постигна това?

— Чиста софистика. Сега е декември. Аз й казах, че след три седмици е Нова Година, поне ако вървим по Земно Стандартно Време, и какъв по-хубав начин да отпразнуваме началото на 2237 г., попитах я аз, от този, да поставим началото на новата ера на експлоатация и колонизиране на Еритро? Знаеш ли, тя вижда излизането си на повърхността на планетата в тази светлина — като началото на нова епоха. Това прави положението още по-лошо.

— Защо?

— Защото тя не го смята за лична прищявка, а за нещо, което е жизнено важно за Ротор, може би дори за човечеството. Нищо не може да се сравни с това, да задоволяваш личните си капризи и да наричаш това благороден принос за общото благо. Това оправдава всичко. Самият аз съм го правил, а и ти, и всеки. Сред хората, които познавам, Пит го прави най-често. Сигурно е убеден, че диша, само за да осигурява въглероден двуокис за растенията на Ротор.

— Значи я накара да изчака като погъделичка мегаломанията й.

— Да, и това ни дава още една седмица да видим дали няма начин да я спрем. Мога да кажа обаче, че тя не се хвана на моя аргумент. Съгласи се да изчака, но каза, „Ти мислиш, че ако успееш да ме забавиш, ще спечелиш поне малко обич от майка ми, нали, чичо Сийвър? По нищо не личи, че отдаваш и най-малкото значение на настъпването на новата година“.

— Каква непоносима грубост, Сийвър.

— Просто непоносимо вярно, Юджиния. Може би е едно и също.

Юджиния извърна поглед.

— Моята обич? Какво мога да кажа…

— Защо е нужно да казваш нещо? — бързо каза Дженар. — Казвал съм ти, че те обичам в миналото и установих, че това, че остарявам, не е променило много нещата. Но това е мой проблем. Ти никога не си ме лъгала. Никога не си ми давала повод за надежда. И ако аз съм толкова глупав, че да не приема „не“ за отговор, какво значение има това за теб?

— За мен е от значение, когато си нещастен, независимо от причината.

— Това е много важно за мен. — Дженар успя да се усмихне. — Далеч по-добре е от нищо.

Инсиня извърна поглед и решително върна разговора на Марлейна.

— Но, Сийвър, ако Марлейна е прозряла мотивите ти, защо се е съгласила на отлагането?

— Това, което ще ти кажа, няма да ти хареса, но по-добре е да знаеш истината. Марлейна каза, „Ще изчакам до Нова Година, чичо Сийвър, защото това може би ще достави удоволствие на мама, а аз съм на твоя страна“.

— Така ли каза?

— Моля те, не й се сърди за това. Явно съм я очаровал с остроумието и чара си, и тя смята, че ти прави услуга.

— Тя се опитва да ни сватоса, — каза Инсиня, полу-ядосано, полу-развеселено.

— Наистина ми хрумна, че ако успееш да си наложиш да показваш интерес към мен, бихме могли да използуваме това, да я убеждаваме във всякакви неща, които, според нея, биха поощрили твоя интерес, който обаче трябва да е искрен, защото тя ще разбере, ако не е. Но, ако интересът ти е искрен, тя няма да сметне за нужно да прави жертви, за да постигне нещо, което вече е факт. Разбираш ли?

— Разбирам, — каза Инсиня, — че ако не беше проницателността на Марлейна, ти щеше да ме манипулираш, както намериш за добре.

— Изкарваш ме тиранин, Юджиния.

— Ами защо да не постъпим по единствения логичен начин? Да я заключим и после да я занесем на ракетата за Ротор.

— С вързани ръце и крака, така ли? Не само, че и през ум не ми минава да направим такова нещо, но и успях да усетя представата на Марлейна за Еритро. Самият аз започвам да се замислям за колонизирането му — един цял свят на наше разположение.

— И да дишаме извънземните му бактерии, и да ги приемаме с храната и водата си. — Лицето на Инсиня се сви в гримаса.

— Какво от това? До известна степен и тук ги дишаме, пием и ядем. Не можем да изолираме Купола напълно. Всъщност, и на Ротор има бактерии, които дишаме, пием и ядем.

— Да, но ние сме приспособени към живота на Ротор. А това са извънземни микроорганизми.

— Затова са още по-безопасни. Ако ние не сме приспособени към тях, същото важи и за тях. Няма никакви признаци, че могат да ни заразят. Те просто ще бъдат множество безвредни прашинки.

— А Епидемията?

— Именно тя е проблемът, дори когато става дума за нещо толкова просто, като излизането на Марлейна от Купола. Ние, разбира се, ще вземем предпазни мерки.

— Какви предпазни мерки?

— От една страна, тя ще носи предпазен костюм. От друга, аз ще бъда с нея. Ще й служа за канарче.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Това е една хитрост, с която са си служили на Земята преди няколко века. Миньорите взимали в мините канарчета — нали се сещаш, едни малки жълти птичета. Ако въздухът станел лош, канарчето умирало преди хората да бъдат засегнати, а те разбирали, че нещо не е наред и излизали от мината. С други думи, ако започна да се държа странно, и двамата веднага ще бъдем върнати обратно в Купола.

— Ами ако тя бъде засегната преди теб?

— Не мисля, че това ще се случи. Марлейна чувствува, че има имунитет. Казвала го е толкова пъти, че вече започнах да й вярвам.

55.

Никога преди това Юджиния Инсиня не беше поглеждала към календара в очакване на Нова Година с такава болезнена съсредоточеност. Никога не беше имала причина за това. Всъщност, календарът беше два пъти премахвана, закърняла отживелица.