На Земята годината бе възникнала с отбелязването на сезоните и празниците свързани с тях — лятно слънцестоене, зимно слънцестоене, сеитба, жътва — независимо как ги наричаха.
Инсиня си спомняше, че Крайл й беше обяснил сложната организация на календара и й се беше наслаждавал мрачно и тържествено, както правеше с всичко, което му напомняше за Земята. Тя го слушаше със смесица от ентусиазъм и страх; ентусиазъм, защото искаше да сподели интереса му, тъй като това може би щеше да ги сближи; страх, защото се боеше, че интересът му към Земята може да ги раздели, както в последствие стана.
Странно беше, че все още усеща болка — дали не беше по-избледняла вече? Струваше й се, че не може да си спомня лицето на Крайл, че си спомня само спомена. Само споменът за един спомен ли стоеше сега между нея и Сийвър Дженар?
Но все пак само споменът за един спомен свързваше Ротор с календара. На Ротор никога не беше имало сезони. Имаше година, разбира се, защото той (както и всички Колонии в системата Земя — Луна, с изключение на тези, които обикаляха около Марс или които се строяха в астероидния пояс) съпътствуваше Земята по нейния път около Слънцето. И все пак, без сезоните годината губеше смисъл. Въпреки това, тя беше изградена от месеци и седмици.
На Ротор имаше и изкуствено двадесет и четири часово денонощие, през половината от което се пропускаше слънчева светлина, а през другата половина, тя се блокираше. Можеше да бъде нагласено на всякаква продължителност, но беше направено с продължителността на земното денонощие и разделено на двадесет и четири часа, всеки от по шестдесет минути, а всяка минута имаше шестдесет секунди. (Поне дните и нощите винаги бяха точно дванадесет часа.)
Сред Колониите имаше известни тенденции за въвеждане на система на отброяване и групиране на дните по десет и кратни на десет: на декадни, хектодни, килодни, а в обратната посока на децидни, сантидни, милидни; но това на практика беше невъзможно.
Не беше възможно всяка Колония да си състави собствена система, защото това бе довело търговията и комуникациите до пълен хаос. Нито беше възможно приемането на друга обща система, вместо тази на Земята, където все още живееха деветдесет и девет процента от човешкото население, и с която останалият един процент беше свързан само чрез традиции. Само споменът свързваше Ротор и останалите Колонии с един календар, който в действителност не означаваше нищо за тях.
Но сега Ротор беше напуснал Слънчевата Система и беше един изолиран и самотен свят. Не съществуваше нито ден, нито месец, нито година в земния смисъл.
Сега дори не Слънцето отличаваше деня от нощта, защото Ротор се осветяваше от изкуствена дневна светлина, която се включваше и изключваше на дванадесет часа. Тази безмилостна прецизност не беше нарушавана дори от постепенно затъмняване и осветяване на границата между деня и нощта, което би могло да имитира зазоряване и падане на здрач. Изглежда това не беше необходимо. А в рамките на това официално делене, хората включваха и изключваха осветлението в домовете си според желанията или нуждите си, но брояха дните по Колониално време, което беше Земното време.
Дори тук, в Купола на Еритро, чиито обитатели неофициално използуваха местното денонощие, което не съвпадаше напълно с Колониалното, при официални изчисления си служеха с Колониалната продължителност на деня, т.е. Земната (споменът за един спомен).
Напоследък се засилваше тенденцията денят да остане единствената основна мярка за време. Инсиня знаеше, че Пит е привърженик на десетичната система за измерване на времето, но се колебае дали да я предложи официално, от страх да не предизвика вълна от протести.
Това сигурно нямаше да трае вечно. Все повече намаляваше значението на традиционните несистематични единици като седмицата и месеца. Традиционните празници се пренебрегваха все по-често, в своята астрономическа работа Инсиня използуваше дните като единствена мерна единица. Един ден традиционният календар ще отмре и сигурно ще възникнат нови методи за измерване на съгласуваното време — може би един Галактически Стандартен Календар.
Но сега тя броеше дните, оставащи до началото на една условна Нова Година. На Земята Нова Година поне започваше по времето на някакво слънцестоене — зимно в северното полукълбо, лятно в южното. Това беше свързано с въртенето на Земята около Слънцето, за което на Ротор си спомняха само астрономите.
Но сега, въпреки че Инсиня беше астроном, Нова Година беше свързана единствено с излизането на Марлейна на повърхността на Еритро — време, което Сийвър Дженар определи само защото предлагаше приемливо отлагане и Инсиня прие само заради романтичната представа на едно момиче.
Инсиня изплува от мислите си и откри, че Марлейна стои и я наблюдава внимателно. (Дали тя беше влязла толкова тихо, или Инсиня бе така дълбоко потънала в размисъл, че не беше чула стъпките й?)
— Здравей, Марлейна, — почти прошепна Инсиня.
Марлейна отвърна сериозно:
— Не си щастлива, мамо.
— Не е нужна голяма проницателност, за да се види това, Марлейна. Все още ли си решена да излезеш на Еритро?
— Да. Напълно. Категорично.
— Защо, Марлейна, защо? Можеш ли да ми обясниш така, че да разбера?
— Не, защото не искаш да разбереш. Той ме вика.
—
— Еритро. Иска да изляза. — И мрачното лице на Марлейна сякаш се изпълни с щастие.
Инсиня отвърна рязко:
— Когато говориш така, ме караш да мисля, че вече си болна от… от…
— Епидемията? Не съм. По нареждане на чичо Сийвър току-що ми направиха още едно мозъчно изследване. Казах му, че това не е необходимо, но той каза, че му трябва за документацията преди да излезем. Напълно нормална съм.
— Мозъчните изследвания не могат да покажат всичко, — каза намръщено Инсиня.
— Нито пък майчините страхове, — отговори Марлейна. След това добави по-меко. — Мамо, моля те, знам, че искаш да отложиш това, но аз няма да приема ново отлагане. Чичо Сийвър ми обеща. Ще изляза дори да вали, дори времето да е лошо. По това време на годината тук няма истински бури, нито големи температурни аномалии. Всъщност, по всяко време на годината е така. Това е една
— Но е гола… мъртва. Като изключим
— Но някой ден ние ще създадем живот на нея, — каза Марлейна и извърна замечтания си поглед. — Сигурна съм.
56.
— Е-костюмът е прост костюм, — каза Сийвър Дженар. — Не е нужно да издържа на налягане. Има шлем и запас от сгъстен въздух, който може да бъде презареден, и малко устройство за топлообмен, което поддържа приятна температура. И, разбира се, е въздухонепропусклив.
— Ще ми стане ли? — попита Марлейна, като гледаше с отвращение към костюма от плътен материал, имитиращ плат.
— Няма да си последна мода, — каза Дженар с блясък в очите. — Не са направени за красота, а за да вършат работа.
Марлейна каза малко раздразнено:
— Не ме интересува как ще изглеждам, чичо Сийвър, но не искам да ми пречи. Ако затруднява ходенето, не си заслужава.
Юджиния Инсиня се намеси. Досега тя ги гледаше малко пребледняла и със стиснати устни.
— Костюмът е необходим, за да те предпазва, Марлейна. Не ме интересува дали ти е голям.
— Но не трябва непременно да е неудобен, нали, мамо? Също толкова ще ме предпазва и ако ми е по мярка.
— Мисля, че този е подходящ, — каза Дженар. — Това е най-доброто, което успяхме да намерим. По принцип са правени за възрастни. — Той се обърна към Инсиня. — Не ги използуваме много напоследък.
