Немезида

— А правил ли си си изследване след полета?

— Разбира се. Веднага. Не съм глупав. Пълният анализ все още не е пристигнал, но предварителните резултати не показват изменения.

— И какво смяташ да направиш сега?

— Какво друго? Да изляза от Купола с Марлейна на повърхността на Еритро.

— Не!

— Ще вземем предпазни мерки. И друг път съм излизал.

— Ти, може би, — каза Инсиня твърдо, — но тя, не. Никога.

Дженар въздъхна. Той се завъртя на стола си и погледна към изкуствения прозорец на стената на кабинета си, сякаш се опитваше да види червената планета отвъд него. След това отново погледна Инсиня.

— Навън има един огромен нов свят, — каза той, — който принадлежи единствено на нас. Ние можем да го застроим и усъвършенствуваме като се поучим от грешките, причинили неуспешното развитие на предишния ни свят. Този път можем да създадем един хубав свят, чист и добър. Ще свикнем с червения му цвят. Ще го съживим с нашите растения и животни. Ще вдъхнем живот на сушата и моретата и ще поставим началото на самостоятелното развитие на тази планета.

— А Епидемията? Какво ще правим с нея?

— Може да се справим с Епидемията и Еритро ще стане идеално място за нас.

— Ако се справим с горещината и гравитацията на Мегас, и променим химичния й състав, тя също ще стане идеално място за нас.

— Да, Юджиния, но трябва да признаеш, че Епидемията е нещо качествено различно от горещината, гравитацията и химичния състав.

— Но Епидемията може да бъде също толкова фатална.

— Юджиния, мисля, че ти казах, че Марлейна е най-ценният човек за нас.

— За мен, да.

— За теб тя е ценна, защото ти е дъщеря. За нас е ценна с това, което може да прави.

— Какво може да прави? Да тълкува жестове? Да прави фокуси?

— Тя е убедена, че има имунитет към Епидемията. Ако е така, можем да научим…

— Ако е така. Това са детинщини и ти го знаеш. Не се хващай за сламка.

— Навън има цял един свят и аз го искам.

— Говориш като Пит. Би ли рискувал дъщеря ми в името на този свят?

— В човешката история са правени много по-големи рискове в името на много по-дребни неща.

— Толкова по-зле за историята. И във всеки случай, аз решавам. Тя е моя дъщеря.

Дженар отговори с тих глас, в който се четеше безкрайна тъга:

— Обичам те, Юджиния, но вече веднъж те загубих. Хранех крехката надежда, че ще мога да компенсирам тази загуба. Но сега се боя, че ще те загубя отново и завинаги. Защото ще ти кажа, че не ти решаваш. Дори не и аз. Решава Марлейна. Каквото и да реши, тя ще намери начин да го постигне. И тъй като тя може би е способна да даде на човечеството един нов свят, аз ще й помогна да направи това, което иска, дори и пряко волята ти. Моля те, приеми това, Юджиния.

Двадесет и четириДетектор

52.

Крайл Фишър разгледа „Свръхсветлинен“ с безразличен поглед. Той го виждаше за първи път и беше достатъчно да погледне Теса Уендел, за да види съвсем ясно, че тя се усмихва с гордостта на собственик.

Корабът се намираше в голяма пещерна галерия, охраняван с тройна предпазна мрежа. Имаше хора, но по-голямата част от работната сила се състоеше от специално програмирани (нехуманоидни) роботи.

Фишър беше виждал много космически кораби през живота си, най-различни модели, използувани за най-различни цели, но никога не беше виждал кораб като този — с толкова отблъскващ вид.

Ако го беше видял без да знае какво представлява, може би нямаше дори да разбере, че е космически кораб. Тогава какво да каже? От една страна не искаше да огорчи Уендел. От друга страна беше ясно, че тя очаква мнението му и също толкова ясно, че очаква похвала.

Затова той каза със сподавен глас:

— Има някаква зловеща красота — прилича на оса.

Тя се усмихна на израза „някаква зловеща красота“ и Фишър разбра, че добре беше подбрал думите си. Но тя каза:

— Какво значи, прилича на оса, Крайл?

— Имам предвид едно насекомо, — каза Крайл. — Знам, че на Аделия не познавате насекомите много добре.

— Познаваме насекомите, — каза тя. — Може да нямаме вашето безразборно изобилие…

— Сигурно нямате оси! Това са жилещи насекоми с форма като… — той посочи „Свръхсветлинен“. — Те също се състоят от две заоблени части съединени с тясна връзка.

— Наистина ли? — тя погледна към „Свръхсветлинен“ с нов интерес. — Намери ми снимка на оса, когато можеш. Може да разбера дизайна на кораба по-добре като видя това насекомо — или, всъщност, обратното.

— Защо формата на кораба е такава, ако не сте изхождали от осата? — попита Фишър.

— Трябваше да намерим такава форма и структура, която да даде оптимална възможност на кораба да се движи като едно цяло. Хиперполето има склонност да се разпростира цилиндрично навън до безкрайност и ние трябва донякъде да се примирим с това. От друга страна, не ни се искаше да отстъпим изцяло. Всъщност, не можехме, така че трябваше да го изолираме някъде във формата на кораба. То се намира в корпуса, поддържано и ограничавано от силно и променливо електромагнитно поле, и… не ти се слуша всичко това, нали?

— Мисля, че не, — каза Фишър с лека усмивка. — Чух достатъчно. Но тъй като най-сетне ми беше разрешено да видя това…

— Не се обиждай, — каза Уендел, като го прегърна през кръста. — Всичко беше на строго професионална основа. Понякога и моето присъствие ги дразнеше. През цялото време мърмореха и предполагам, че е било за тази ужасна Заселничка, която си пъха носа навсякъде и им се искаше да не бях откривателката на хиперполето, за да могат да ме изхвърлят оттук. Сега обаче нещата се пооправиха и успях да уредя да дойдеш и да го видиш. В края на краищата, ти ще пътуваш в него и аз исках да му се възхитиш. — Тя се поколеба и добави: — И на мен.

Той я погледна и каза:

— Знаеш, че и без това ти се възхищавам, Теса, — и обгърна раменете й.

— Все повече остарявам, Крайл, — каза тя. — Няма спиране. А пък ми е невероятно хубаво с теб. Вече от седем години сме заедно, скоро ще станат осем, а за миг не съм почувствувала познатия интерес към други мъже.

— Това трагично ли е? — попита Фишър. — Може би причината е, че беше погълната от проекта. Сега, когато корабът е завършен, сигурно ще се почувствуваш освободена и ще имаш достатъчно време отново да тръгнеш на лов.

— Не. Няма го копнежа. Просто го няма. А ти? Знам, че понякога те пренебрегвам.

— Няма значение. Когато ме пренебрегваш заради работата си ми е добре. Аз искам този кораб колкото и ти, скъпа, а ужасното е, че когато корабът най-сетне бъде завършен, ние с теб ще сме прекалено стари, за да бъдем допуснати да него. — Той се усмихна печално. — Като мислиш за това, че остаряваш, Теса, не забравяй, че и аз вече не съм момче. След по-малко от две години ще навърша петдесет. Има един въпрос, който не искам да ти задавам, от страх да не остана разочарован, но все пак ще го задам.

— Питай.

— Ти уреди да видя кораба, да бъда допуснат в тази светая светих. Не мисля, че Коропатски би