83
Самолетът изфуча от тунела и се понесе по една дълга писта, покривът над която бе толкова висок, че откакто бе напуснал Имперския сектор, Селдън не беше изпитвал по-правдоподобно усещане, че се намира на истинска дневна светлина.
Спряха по-бързо, отколкото той очакваше, но с цената на неприятен натиск напред. Рейч бе така притиснат върху предната седалка, че дишаше с мъка, докато Дорс не сложи ръка на рамото му и не го дръпна леко към себе си. Сержант Телъс — внушителен и изправен — излезе от самолета и мина към задната му част, където отвори вратата на пасажерския отсек и помогна на тримата да слязат.
Последен бе Селдън. Като минаваше покрай Телъс, той се полуобърна към него и рече:
— Пътуването беше приятно, сержант.
По широкото лице на другия мъж бавно се разля една усмивка, повдигнала нагоре мустакатата му устна. Той полуотдаде чест, като докосна козирката на фуражката си, и каза:
— Отново ви благодаря, докторе.
Сетне ги настани на задната седалка на един луксозен автомобил, а самият той се намести на предната и подкара колата с удивителна лекота.
Потеглиха по широки улици, обрамчени с високи, добре проектирани сгради, всичките блеснали на ярката дневна светлина. Както и навсякъде на Трантор, долавяше се далечното бръмчене на експреса. Страничните улици бяха изпълнени с хора, в по-голямата си част добре облечени. Заобикаляше ги удивителна, почти стерилна чистота.
Селдъновото усещане за сигурност съвсем сдаде багажа. Съмненията на Дорс за крайната им цел вече изглеждаха напълно оправдани. Той се наклони към нея и прошепна:
— Мислиш ли, че пак сме в Имперския сектор?
— Не, там сградите са по в стил рококо — отвърна тя — а и в този наркоманията не е тъй силна, ако разбираш какво искам да кажа.
— Тогава къде сме?
— Опасявам се, че ще трябва да попитаме, Хари.
Пътуването не продължи дълго и те скоро се озоваха на паркинга пред една импозантна четириетажна постройка. Отгоре й имаше фриз с въображаеми животни, украсен с ивици от топлорозов камък — впечатляваща фасада за една като цяло приятна архитектура.
— Това положително е достатъчно рококо — отбеляза Селдън.
Дорс неуверено сви рамене.
Рейч подсвирна и опитвайки се неуспешно да покаже, че не е особено впечатлен, заяви:
— Хей, я вижте какво фантазе къще!
Сержант Телъс с отмерен жест напомни на Селдън, че трябва да го последва. Математикът се поколеба и, също разчитайки на универсалния език на жестовете, протегна встрани двете си ръце като явен знак, че поканата включва Дорс и Рейч.
Водачът им се позамота малко гузно пред внушителния розов вход. Мустакът му сякаш увисна от краткия, но напрегнат размисъл.
После той сърдито отсече:
— Добре де, и тримата! Моята честна дума важи. И все пак, да знаете, други хора могат и да не се почувстват обвързани с нея.
Селдън кимна.
— Сержант, аз ви държа отговорен единствено за вашите собствени постъпки.
Телъс явно бе поласкан и за миг лицето му се проясни, сякаш размишляваше над възможността да стисне ръката на учения или да изрази по някакъв друг начин искреното си одобрение. Все пак бързо се овладя и стъпи на първото стъпало на стълбата, която водеше към вратата. Стъпалата незабавно потеглиха плавно нагоре.
С лекота, родена от дълга практика, Селдън и Дорс веднага се озоваха зад него, като без проблеми запазиха равновесие. От изненада Рейч за момент се олюля, а сетне вероятно осъзна, че това е нещо като лента за експреса, само че ориентирана в третото измерение, и с кратка засилка скочи на стълбата, като постави десния си крак едно стъпало по-високо от левия, пъхна ръце в джобовете и безгрижно засвирука.
Вратата се отвори и отвътре излязоха две жени — по една от всяка страна. Бяха млади и привлекателни. Роклите им, пристегнати с колан около талията и дълги почти до глезените, падаха на твърдо очертани плисета и шумоляха при вървене. И двете имаха кестеняви коси, сплетени на дебели плитки отстрани на главата. (Математикът намери това за привлекателно, но се зачуди колко ли време им трябва всяка сутрин, за да го правят. Не бе забелязал тъй грижливо изпипани прически сред жените, покрай които бяха минали по улиците.)
Двете дами се втренчиха с явна надменност в новодошлите и Селдън въобще не се изненада. След събитията от изминалия ден и той, и Дорс не бяха много далеч от опърпания вид на Рейч.
Все пак посрещачките се изхитриха да се поклонят благопристойно, а после се извъртяха настрани и ги поканиха с жест вътре — в идеален синхрон и с грижливо поддържана симетричност (дали пък не репетираха тия неща?). Ясно бе, че трябва да влязат.
Тримата се озоваха в едно импозантно помещение, отрупано с мебели и декоративни предмети, чието предназначение Селдън не проумяваше напълно. Подът беше светъл, пружиниращ и сякаш луминесцираше. С известен смут той забеляза, че краката им оставяха прашни следи по него.
В тоя миг се отвори някаква вътрешна врата и в помещението влезе още една жена. Бе определено по-възрастна от другите две (които бавно се приведоха, щом тя се появи, като кръстосаха симетрично крака, така че Селдън се учуди как още могат да пазят равновесие. Очевидно професията им изискваше усилени упражнения.)
Зачуди се също дали и от него не се очаква да покаже някаква ритуализирана форма на уважение, но тъй като нямаше и най-слаба представа в какво би могла да се изразява тя, просто леко склони глава. Дорс си остана изправена и, както му се стори, стойката й придоби известна отсянка на надменност. Рейч се озърташе с отворена уста във всички посоки и като че ли изобщо не забеляза дамата, която бе влязла току-що.
Тя беше пълничка — не дебела, но приятно пухкава. Носеше косата си досущ като по-младите, а и роклята й бе в същия стил, само че далеч по-богато украсена — дори прекалено за естетическите схващания на Селдън.
Личеше си, че е на средна възраст и в косата й вече имаше сиви нишки, ала трапчинките на бузите й придаваха доста младежки вид. Светлокафявите й очи бяха весели и като цяло тя изглеждаше по-скоро майчински покровителствена, отколкото възрастна.
— Как сте всички? — запита жената. (Не показа никаква изненада от присъствието на Дорс и Рейч, а с лекота ги включи в приветствието си.) — Чакам ви от известно време. Вие сте доктор Хари Селдън, с когото исках да се срещна. Вие, предполагам, трябва да сте доктор Дорс Венабили, тъй като ми докладваха, че му правите компания. Боя се, че не познавам този млад човек, но се радвам да го видя. Само че нека не си губим времето в приказки, тъй като съм уверена, че първо бихте желали да отдъхнете.
— Както и да се изкъпем, мадам — натърти Дорс. — И тримата бихме искали да вземем по един хубав душ.
— Да, разбира се — отвърна жената — а също и да си смените дрехите: Особено младежът. — И тя погледна Рейч без никаква следа от неодобрението, което бяха демонстрирали младите жени.
— Как се казваш, момчето ми? — попита дамата.
— Рейч — отговори малкият билиботънец с твърде приглушен и смутен глас. И добави сякаш експериментално: — Господарке.
— Какво съвпадение! — възкликна жената с блеснали очи. — Може би е предзнаменование. Моето собствено име е Рашел. Не е ли странно?… Хайде, елате да се погрижим за всички вас. После ще имаме много време да вечеряме и да си поговорим.
— Почакайте, мадам — каза Дорс. — Мога ли да попитам къде се намираме?
