— Што, скъпа! И моля, когато започнете да се чувствате по-приятелски настроена, наричайте ме Рашел. Винаги предпочитам да се държа неофициално.
Дорс видимо се напрегна.
— Защо сте изненадана, че попитахме? Не е ли естествено да искаме да знаем къде се намираме?
Рашел се разсмя приятно и звънливо.
— Доктор Венабили, наистина ще трябва да се направи нещо за името на това място. Аз не ви зададох въпрос, а отговорих на вашия. Вие попитахте къде се намирате и аз не ви запитах „защо?“, а ви казах „Што“. Вие сте в сектор Што.
— В Што? — недоверчиво се обади ученият.
— Да, доктор Селдън. Искаме ви от деня, в който говорихте пред Десетилетната конференция и сме много щастливи, че най-после сте при нас.
84
Трябваше им действително цял ден, за да си починат и да се поотпуснат; да се изкъпят и приведат в чист вид; да облекат нови дрехи (сатенени и доста широки — в тукашния стил) и добре да си отспят.
Вечерята, която мадам Рашел им бе обещала, се състоя на втората им вечер в Што.
Масата бе голяма, дори твърде голяма, като се има предвид, че на нея седяха само четирима души: Хари Селдън, Дорс Венабили, Рейч и Рашел. Стените и таванът бяха меко осветени и цветовете се сменяха със скорост, впечатляваща окото, но не тъй висока, че да подразни ума. Като че ли и самата покривка, която не бе от плат (Селдън така и не можа да реши от каква точно материя е) сякаш искреше.
Сервитьорите бяха многобройни и мълчаливи и когато вратата се отвори, на математика му се стори, че за миг мярна отвън въоръжени и готови за стрелба войници. Залата напомняше кадифена ръкавица, ала железният юмрук не бе далеч.
Рашел се държеше мило и дружелюбно и очевидно много бе харесала Рейч, тъй като настоя той да седне до нея.
Малчуганът — изтъркан, излъскан и светещ, почти неузнаваем в новите си дрехи, с подстригана, измита и изчеткана коса — не смееше да обели и дума. Изглежда усещаше, че граматиката му вече не съответства на външния му вид. Той направо предизвикваше съжаление с неувереността си и внимателно наблюдаваше как Дорс сменя прибор след прибор, опитвайки се да й подражава във всичко.
Храната бе вкусна, но с много подправки — до степен да не може да се отгатне истинската природа на ястията.
Домакинята, чието пухкаво лице се озаряваше от блага усмивка и снежнобели зъби, каза:
— Може би мислите, че имаме микогенски добавки в храната, но не е тъй. Всичко е отгледано при нас, в Што. На цялата планета няма сектор, който да си е по-самодостатъчен. Полагаме сериозни усилия за това.
Селдън важно кимна и отбеляза:
— Всичко, което си ни дала, е първокласно. Много сме ти задължени, Рашел.
Но вътре в себе си реши, че храната не отговаря напълно на микогенските стандарти и, нещо повече, почувства, че както по-рано бе споменал на Дорс, празнува собственото си поражение. Или, във всеки случай, поражението на Чувек, което сега му се струваше едно и също нещо.
В края на краищата той беше пленен от Што, самата възможност за което така силно тревожеше журналиста по време на онзи инцидент на Горната страна.
Рашел каза:
— Може би в моята роля на домакиня ще ми бъде простено, ако задавам лични въпроси. Права ли съм да предполагам, че вие тримата не сте едно семейство, че ти, Хари, и ти, Дорс, не сте женени и че Рейч не е ваш син?
— Не сме свързани по никакъв начин — отвърна ученият. — Рейч е роден на Трантор, аз — на Хеликон, Дорс — на Сина.
— И как тогава се срещнахте?
Селдън обясни накратко, с колкото се може по-малко подробности.
— В срещата ни няма нищо романтично или кой знае колко значимо — заяви той накрая.
— И все пак ми обясниха, че си се възпротивил на моя личен помощник сержант Телъс, когато той поискал да отведе само теб от Дал.
— Дорс и Рейч започнаха да ми харесват — сериозно отговори Селдън — и аз не исках да бъда разделен от тях.
Рашел се усмихна и рече:
— Виждам, че си сантиментален човек.
— Сантиментален съм. А освен това съм озадачен.
— Озадачен?
— Ами да. И след като беше така любезна да ни зададеш няколко лични въпроса, може ли и аз да задам един?
— Разбира се, скъпи Хари. Питай каквото сметнеш за необходимо.
— Когато пристигнахме, ти каза, че Што ме бил искал от деня, когато съм говорил пред Десетилетната конференция. По каква причина?
— Определено не си толкова разсеян, че да не знаеш. Искахме те заради твоята психоистория.
— Това ми е ясно. Само че защо си мислите, че да ме имате в ръцете си означава да притежавате психоисторията?
— Едва ли си и толкова безгрижен, че да я изгубиш.
— По-лошо, Рашел. Никога не съм я имал.
Лицето на домакинята им сякаш стана на трапчинки.
— Но ти си го казал в доклада си. Не че разбрах какво точно си говорил — аз не съм математик и дори мразя числата. Само че наех математици, които ми обясниха какво си казал.
— В такъв случай, скъпа ми Рашел, трябвало е да слушаш по-внимателно. Спокойно мога да си представя как са ти обяснили, че съм доказал възможността за психоисторически предвиждания. Сигурно обаче са ти споменали и това, че засега тези предвиждания изобщо не са практични.
— Хари, не мога да го повярвам. Още на следващия ден си бил поканен на аудиенция при онзи псевдоимператор Клеон.
— Псевдоимператор? — подхвърли иронично Дорс.
— Ами да — заяви дамата, сякаш отговаряше на съвсем сериозен въпрос. — Псевдоимператор. Той няма никакви основателни претенции за трона.
— Истината е — подхвана Селдън, като отхвърли малко нетърпеливо току-що подетата тема — че аз казах на Клеон точно това, което току-що казах на теб, и той ме пусна да си вървя.
Сега вече Рашел не се усмихваше. В гласа й се прокрадва метална нотка.
— Пуснал те е да си вървиш така, както котката от баснята е пуснала мишката. Оттогава насам той те преследва — в Стрилинг, в Микоген, в Дал. Би те преследвал и тук — ако смееше. Но стига толкова! Сериозният ни разговор май взе да става прекалено сериозен. Нека се позабавляваме. Да послушаме музика.
При тези нейни думи внезапно зазвуча нежна и весела инструментална пиеса. Тя се приведе към Рейч и меко му каза:
— Момчето ми, ако не се чувстваш удобно с вилицата, използвай лъжицата или пръстите си. Аз нямам нищо против.
— Да, ’сподарке — отвърна Рейч и тежко преглътна, ала Дорс привлече погледа му и устните й безмълвно му наредиха: „Вилицата.“
Той реши да си остане с прибора в ръце.
— Музиката е приятна, мадам — поде историчката (тя изглежда нарочно отхвърли фамилиарното обръщение), — обаче не бива да допуснем да ни разсейва. Мисля си, че на всички тези места преследвачът би трябвало да е на служба към Што. Вие положително нямаше да сте така добре запозната със събитията, ако секторът не ги е следял съвсем отблизо.
