— Историческите книги — възрази Дорс — обикновено говорят за управниците на Што като за „антиимператори“, които никога не са били признавани от огромна част на империята.
— Това зависи от онези, които ги пишат. В бъдеще ще ги пишем ние, тъй като тронът, който някога е бил наш, пак ще бъде.
— За да го постигнете, ще трябва да предизвикате гражданска война…
— Няма такава опасност — каза Рашел, като отново се усмихна. — Точно това трябва да ви обясня, защото аз желая доктор Селдън да ми помогне в предотвратяването на подобна катастрофа. Моят баща Маникс Четвърти цял живот е бил мирен човек. И лоялен към всеки, който е управлявал в императорския дворец, като същевременно е поддържал Што в процъфтяващо състояние.
— Не ми е известно императорът да е започнал да му се доверява повече заради това — подметна Дорс.
— Сигурна съм, че наистина е тъй — хладнокръвно потвърди Рашел — понеже императорите, които са заемали Двореца по времето на моя баща, са известни като узурпатори от узурпаторски род. Узурпаторите никога не могат да си позволят да се доверят на истинските управници. И въпреки това моят баща е поддържал статуквото. Разбира се, той е изградил и обучил великолепни сили за сигурност, така че да гарантира мира, процъфтяването и стабилността на сектора, а имперските власти са му позволили да го прави, защото са искали Што да бъде мирен, процъфтяващ, стабилен… и лоялен.
— Само че лоялен ли е в действителност? — запита историчката.
— На истинския император, разбира се — отвърна Рашел. — Сега вече сме стигнали до етапа, когато нашата сила е такава, че можем бързо да завземем управлението — на практика с един светкавичен удар — и преди още някой да е казал „гражданска война“, ще има един законен император или, ако предпочитате, императрица, а Трантор ще си остане също тъй мирен, както и преди.
Дорс поклати глава.
— Мога ли да ви просветля? Като историчка?
— Винаги съм готова да слушам — любезно отвърна кметицата.
— Колкото и големи да са вашите сили за сигурност, колкото и добре да са обучени и оборудвани, те едва ли могат да се сравняват по големина и мощ с имперските войски, зад които стоят двадесет и пет милиона свята.
— А-а, ето че посочихте слабостта на узурпатора, доктор Венабили. Двадесет и пет милиона свята, по които са разпилени имперски войски. Разпръснати твърде нарядко из едно необозримо пространство и под командването на безброй офицери, никой от които не е особено подготвен да действа извън собствения си район. Напротив, мнозина са склонни да го правят по-скоро в свой интерес, отколкото в интерес на империята! От друга страна, всички наши войски са тук, на Трантор. Можем да започнем и да приключим, преди на отдалечените генерали и адмирали да им е увряло в главите, че от тях има нужда…
— Само че отговорът рано или късно ще дойде, и то с неустоима мощ!
— Сигурна ли си? — с усмивка попита Рашел. — Ние ще бъдем в Двореца, цял Трантор ще бъде наш и мирен. Защо им е тогава на имперските войски да се разшават, когато, ако си гледа собствената работа, всеки дребен военен лидер ще може да разполага със свой собствен свят, със свой район, който да управлява?
— Нима това искаш? — удиви се Селдън. — Да не намекваш, че се надяваш да оглавиш една империя, която ще се разпадне на късчета?
— Абсолютно вярно — кимна Рашел. — Аз ще управлявам Трантор, прилежащите му космически селища и няколкото близки планетни системи, които са част от този район. Предпочитам да съм император на Трантор, отколкото император на Галактиката.
— И ще се задоволите само с Трантор? — запита Дорс с очевидно и дълбоко недоверие в гласа си.
— Защо не? — попита на свой ред Рашел, като внезапно се разпали и дори енергично се приведе напред, притиснала масата с длани. — Баща ми го планира от четиридесет години. Сега той се крепи жив единствено за да види осъществяването на тези си планове. Защо са ни милиони светове, далечни планети, които не означават нищо за нас, които ни отслабват, които привличат войските ни сред лишените от значение кубични парсеци пространство, които ни давят в административен хаос, които ни съсипват със своите безконечни кавги и проблеми… когато от наша гледна точка цялото това стълпотворение е едно далечно нищо. Собственият ни населен свят, собственият ни планетарен град е напълно достатъчен. Имаме всичко, което ни е нужно, за да се самоподдържаме, а останалата част от Галактиката — тя нека се разцепва! Всеки дребен военен ще притежава собствено късче. Няма да им трябва да се бият. Ще има достатъчно…
— Само че въпреки това те ще се бият — заяви Дорс. — Никой няма да се задоволи със собствения си район. Ще се бои, че съседът му не е доволен от своя. Ще се чувства несигурен и ще мечтае за галактическото управление като единствена гаранция за безопасност. Това е сигурното, госпожо императрица на нищото. Ще започнат безкрайни войни, в които вие и Трантор неизбежно ще бъдете въвлечени, така че цялата постройка ще рухне.
— Ако човек не вижда по-далеч от теб — отвърна с нескривано презрение Рашел — ако се обляга само на елементарните уроци на историята, може би наистина така изглежда.
— И какво е онова, което се вижда по-надалеч? — не й остана длъжна Дорс. — На кое друго да се облегне човек, освен на уроците на историята?
— Какво има отвъд тях ли? — отнесено повтори Рашел. — Ами той.
Ръката й мълниеносно се протегна с насочен към Селдън показалец.
— Аз ли? — удиви се математикът. — Вече ти обясних, че психоисторията…
— Не повтаряй онова, което вече каза, скъпи ми доктор Селдън — прекъсна го безцеремонно кметицата. — Така нищо няма да спечелим… Мислите ли, доктор Венабили, че баща ми не е съзнавал опасността от безкрайна гражданска война? Мислите ли, че не е принудил могъщия си ум да намери някакъв начин, за да я предотврати? През последните десет години не е имало и миг, когато той да не е бил готов да завземе империята за един ден. Трябваше му единствено увереността за сигурност след победата.
— С каквато той не може да разполага — довърши вместо нея Дорс.
— С която ние се сдобихме в мига, в който научихме за доклада на доктор Селдън пред Десетилетната конференция. Аз незабавно прозрях, че именно това ни е нужно. Баща ми беше твърде стар, за да разбере толкова бързо неговото значение. Когато му го обясних обаче, той също го осъзна и прехвърли властта на своята дъщеря. Така че аз дължа сегашното си положение именно на теб, Хари, и пак на теб ще дължа още по-високото си положение в бъдеще.
— Отново ти казвам, че не е възможно… — започна Селдън, силно раздразнен.
— Няма значение какво е възможно и какво не! Важно е само онова, за което хората ще повярват, че може да бъде направено… или няма да повярват. На теб, Хари, те ще повярват. Ще повярват, когато им съобщиш психоисторическото си предвиждане, че Трантор е в състояние да се управлява сам, а провинциите да станат кралства, които заедно ще живеят в мир.
— При положение, че не съществува истинска психоистория — рече Селдън — не мога да направя подобно предвиждане. Това би означавало да се превърна в шарлатанин. Ако искаш, ти го кажи.
— Не, Хари. На мен те няма да ми повярват. Но на теб, великия математик… Защо не им направиш тази услуга?
— Така се случи — започна Селдън — че императорът също си мислеше да ме използва като източник на самоосъществяващи се предсказания. Аз отказах да го сторя заради него; мислиш ли, че ще го сторя заради теб?
Известно време Рашел мълча, а когато отново заговори, гласът й бе изгубил силната си възбуда и бе станал почти увещаващ.
— Хари — рече тя — помисли малко за разликата между Клеон и мен. Онова, което той е искал от теб, е било пропаганда с цел запазване на трона. Би било безсмислено да помагаш на трон, който не може да бъде запазен. Не знаеш ли, че Галактическата империя е в състояние на разложение, че тя не може да издържи още дълго? Самият Трантор бавно се плъзга към разруха поради все по-нарастващата тежест на администрирането на двадесет и пет милиона свята. Независимо какво ще сториш за Клеон, очаква ни разпадане и най-вероятно гражданска война.
— Вече съм чувал подобни доводи — студено кимна Селдън. — Възможно е дори да са верни, но какво
