Рашел високо се изсмя.
— Што, разбира се, има очи и уши навсякъде, но не ние бяхме вашите преследвачи. Ако беше тъй, щяхме да ви заловим без проблеми — така, както накрая се оказахте заловени в Дал, където вече ние бяхме преследвачите. Когато обаче има преследване, което се проваля, или протегната ръка, която не успява да сграбчи, може да сте сигурни, че това е Демерцел.
— Наистина ли имате такова лошо мнение за него? — промълви Дорс.
— Да. Това изненадва ли те? Ние го победихме.
— Вие? Или сектор Што?
— Секторът, разбира се, но доколкото победител е той, значи и аз съм такава.
— Колко странно — рече Дорс. — Из цял Трантор се шири мнението, че жителите на Што нямат нищо общо нито с победа, нито със загуба, нито с нещо друго. Смята се, че в Што има само една воля и един юмрук и те принадлежат на кмета. Естествено вие, както и всеки друг штоанец, въобще не можете да се сравнявате с него…
Рашел се усмихна широко. Позабави се, за да погледне благожелателно Рейч и да го щипне по бузата, и каза:
— Ако вярваш, че нашият кмет е автократ и има само една воля, която направлява Што, може и да си права. Но дори и тъй аз все пак ще използвам същото лично местоимение, тъй като от значение е моята воля.
— Защо пък твоята? — запита Селдън.
— Защото — отвърна Рашел, докато сервитьорите започваха да вдигат масата — кметът на Што съм аз.
85
Първият, който реагира на това изказване, беше Рейч. Като напълно заряза плаща на вежливостта, който явно му стоеше зле, той грубо се изсмя и заяви:
— Хей, лейди, ти не можеш да си кмет. Кметовете са мъжкари.
Рашел го изгледа добродушно и отговори, като съвършено имитираше маниера му:
— Хей, хлапе, някои кметове са мъжкари, а други са мадами. Пъхни си го под капака на чутурата и го остави да заври.
Очите на Рейч едва не изскочиха и той застина шокиран. Най-накрая успя да изцеди едно:
— Ей, ама ти плещиш как требе!
— Че как? Как требе, нал’ тъй щеш? — потвърди Рашел, не преставайки да се усмихва.
Селдън се прокашля и смутолеви:
— Ама че акцент…
Кметът на Што леко отметна глава назад.
— От много години не ми се е налагало да го използвам, но човек трудно забравя подобни работи. На времето, когато бях много млада, имах един приятел от Дал. Той, разбира се, не говореше по този начин — беше отлично образован — но когато пожелаеше, можеше да общува и така. Той ме научи. Беше невероятно вълнуващо да разговаряш с него — сякаш попадаш в свят, който изключваше всичко наоколо. Беше чудесно… Но освен това беше невъзможно и баща ми добре ми го обясни. И ето че сега пристига тоя малък калпазанин Рейч, за да ми напомни за отдавна отминалите дни. Има говора, очите и онуй характерно дръзко изражение на лицето, които след около шест години ще го направят радост и ужас за младите жени. Нали, Рейч?
— Не знам, лейди, ъ-ъ-ъ… ’сподарке — промърмори момчето.
— Сигурна съм, че ще стане точно така, ще започнеш здравата да приличаш на моя… стар приятел и за мен ще е много по-добре да не те виждам. А сега, Рейч, вечерята приключи и е време да си вървиш в стаята. Ако желаеш, можеш да погледаш малко холовизия. Не мисля, че умееш да четеш.
Рейч се изчерви.
— Някой ден ще чета. Гу’син Селдън каза, че ще се науча.
— Тогава съм сигурна, че ще се научиш.
Една млада жена приближи до момчето и направи реверанс към Рашел. Селдън не бе забелязал сигнала, с който тя бе извикана.
— Не може ли да остана с гу’син Селдън и гу’жа Венабили? — помоли Рейч.
— После ще ги видиш — кротко каза кметът — но гу’синът, ’спожата и аз имаме да си поприказваме, така че ти трябва да вървиш.
Дорс оформи с устни едно беззвучно, но твърдо „Отивай!“ и като направи недоволна гримаса, малкият далянин се хлъзна от стола си и последва прислужничката.
Щом Рейч излезе, Рашел се обърна към Селдън и Дорс.
— Момчето, разбира се, ще бъде в безопасност и с него ще се отнасят добре. Моля да не се безпокоите за това. А и аз ще съм в безопасност. Също както сега дойде моята камериерка, така ще пристигнат — само че далеч по-бързо — една дузина въоръжени мъже, стига да бъдат призовани. Искам да го разберете.
— Ние по никакъв начин не мислим да те нападаме, Рашел… — спокойно отвърна Селдън — или може би трябваше да кажа „госпожо кмете“?
— Продължавай с „Рашел“. Доколкото разбрах, ти, Хари, знаеш някакъв вид борба, а ти, Дорс, си много сръчна с ножовете, които ние вече махнахме от твоята стая. Не ми се иска да се уповавате напразно на своите умения, тъй като желая да ви виждам живи, здрави и дружелюбни.
— Добре известно е, госпожо кмете — започна Дорс с все тъй ненакърнена липса на дружелюбност — че управникът на Што в момента и през последните четиридесет години е Маникс — четвъртият с това име; че той е все още жив и напълно владее своите способности. Коя, в такъв случай, сте вие в действителност?
— Точно тази, за която се представям, Дорс. Маникс Четвърти е мой баща. Той е, както казваш, все още жив и напълно владее всичките си способности. В очите на императора и цялата империя той е кметът на Што, само че вече е уморен от тежестта на властта и иска най-накрая да я остави да се стовари в моите ръце, които пък ще я поемат с готовност. Аз съм единственото му дете и цял живот съм била възпитавана да управлявам. Поради това по закон и по титла кмет е баща ми, но фактически кметът съм аз. Сега въоръжените сили на сектора са се заклели в подчинение именно на мен, а тук това е единственото, което има значение.
Селдън кимна.
— Нека е така, както казваш. Само че дори да е тъй, независимо дали става дума за Маникс Четвърти, или за Рашел Първа — предполагам, че трябва да е Първа — няма никакъв смисъл да ме задържате. Вече ти казах, че не разполагам с работеща психоистория и не мисля, че аз или някой друг изобщо някога ще разполага с нея. Казах го и на императора. Няма да съм от полза нито на теб, нито на него…
— Колко си наивен — спокойно го прекъсна Рашел. — Познаваш ли историята на империята?
Ученият поклати глава.
— Напоследък много пъти ми се е приисквало да я бях познавал далеч по-добре.
Дорс сухо добави:
— Аз познавам историята на империята отлично, тъй като моята специалност е предимперската ера, госпожо кмете. Само че какво значение има дали я познаваме, или не?
— Ако познаваш тази история, тогава ти е известно, че династията на Што е древна и почитана и че е произлязла от Дакианската династия.
— Дакианите са управлявали преди пет хиляди години — отвърна Дорс. — Техни потомци след тези сто и петдесет поколения, които са живели и умирали оттогава насам, спокойно може да са половината от хората в Галактиката, стига всички генеалогични претенции, независимо колко са спорни, да бъдат приети.
— Нашите генеалогични претенции, доктор Венабили — гласът на Рашел за пръв път стана студен и недружелюбен, а очите й заблестяха като стомана — не са спорни. Те са напълно документирани. През всички тези поколения династията на Што непрестанно е успявала да бъде на властова позиция, а е имало и случаи, когато ние сме държали императорския трон и сме управлявали като императори.
