— Пък и какво?
— Трябва да си извоюваме свободата. Разбираш ли… Аз реших проблема за психоисторията.
Очите на Дорс се разшириха.
— Вече я имаш? Разработил си я?!
— Не съм я разработил в истинския смисъл на думата. Но сега зная, че тя е практическа, а не само теоретична. Зная, че може да се създаде, така че ми е необходимо време, спокойствие и техника, за да работя над нея. Империята трябва да оцелее, докато аз или моите следовници проумеем как най-добре да я поддържаме или как да минимизираме катастрофата, ако тя въпреки нас се разцепи. Точно мисълта, че знам откъде да начена задачата си, а не съм в състояние да го сторя, ме държа буден снощи.
87
Беше петият ден от престоя им в Што и сутринта Дорс помогна на Рейч да облече един местен официален костюм, с който никой от тримата още не беше свикнал.
Рейч подозрително се огледа в холоогледалото и установи, че отразеният образ точно имитира всичките му движения, но без да разменя лявото и дясното. Досега никога не бе използвал холоогледало и не можа да се сдържи. Опита се да го пипне, а сетне се разсмя доста объркано, когато ръката му мина през него, докато тази от изображението без никакъв ефект мушкаше действителното му тяло.
Най-накрая рече:
— Изглеждам смешен.
Огледа туниката си, която бе направена от много гъвкава материя и имаше тънък ажурен колан, сетне прокара длани по коравата яка, която се надигаше подобно на чаша около двете му уши.
— Главата ми е като топка в купа.
— Богатите деца на Што носят точно такива дрехи — успокои го Дорс. — Всеки, който те зърне, ще те хареса и ще ти завиди.
— Дори както ми е прилепнала косата?
— Да. Ще използваш тази кръгла малка шапка.
— С нея чутурата ми съвсем ще заприлича на топка.
— Тогава не позволявай на никого да я рита! И помни какво ти казах. Пази шегите за друг път, не се дръж като дете.
— Но аз съм дете — рече той с невинно изражение в широко разтворените си очи.
— Не очаквах да го чуя точно от теб — заяви историчката. — Сигурна съм, че мислиш за себе си като за възрастен дванадесетгодишен човек.
Рейч се ухили.
— Добре. Ще бъда голям шпионин.
— Не съм ти казала да бъдеш шпионин. Недей рискува. Не се прокрадвай зад вратите, за да подслушваш. Ако те спипат, никой няма да има полза, а ти — най-малко от всички.
— Айде бе, ’спожо, к’во си мислиш за мен? Че съм дете или нещо таквоз?
— Нали преди малко сам го каза? Виж, Рейч, просто слушай всичко, което се говори, без да ти личи. И помни какво си чул, за да ни го разправиш. Толкова е просто…
— Просто е за теб да го кажеш, ’спожо Венабили — ухили се пак Рейч — още по-просто за мен да го направя.
— И внимавай.
Момчето й намигна.
— Не се бой, лейди!
Някакъв лакей (тъй студено неучтив, както може да бъде само един арогантен лакей) дойде да отведе Рейч на мястото, където го очакваше Рашел.
Селдън се загледа след двамата и умислено промълви:
— Сигурно ще слуша толкова внимателно, че въобще няма да види зоопарка. Не съм сигурен, че беше редно да излагаме момчето на такава опасност.
— Опасност ли? Съмнявам се. Не забравяй, че Рейч е отрасъл в бордеите на Билиботън. Подозирам, че е по-оправен от нас двамата, взети заедно. Освен това Рашел го харесва и ще изтълкува всичко, което той стори, в негова полза. Бедната…
— Дорс, наистина ли я съжаляваш?
— Искаш да кажеш, че не заслужава симпатия, защото след като е дъщеря на кмет, смята, че тя самата е кмет по право, и възнамерява да унищожи империята? Но дори и да е тъй, Рашел притежава някои черти, заради които човек може да прояви известна снизходителност. Например преживяла е една нещастна любов. Това е съвсем очевидно. Сърцето й несъмнено е било разбито… поне за известно време.
— Дорс, ти имала ли си някога нещастна любов? — попита Селдън.
Историчката поразмисли миг-два и каза:
— Не истински. Прекалено съм увлечена в моята работа, за да си позволявам разбити сърца.
— И аз така мислех.
— Тогава защо питаш?
— Можеше и да не съм прав.
— Ами ти, Хари?
Ученият се почувства неловко.
— Всъщност… да. Заделих си време колкото за едно разбито сърце. Или поне за зле пукнато.
— И аз така предполагах.
— Тогава защо питаш?
— Кълна се, че не беше с някаква умисъл. Просто исках да видя дали ще излъжеш. Не излъга — и аз се радвам.
Последва пауза, нарушена от Селдън:
— Минаха пет дни и нищо не се случи.
— Като се изключи това, че се отнасят добре с нас, Хари.
— Ако животните можеха да мислят, също щяха да смятат, че се отнасят добре с тях, докато ги охранват преди кланицата.
— Признавам, че тя наистина угоява империята, за да я заколи.
— Но кога?
— Когато е готова за това, естествено.
— Рашел се хвалеше, че е в състояние да извърши преврата за един ден, и аз останах с впечатление, че може да го извърши в който си иска момент.
— Дори и да можеше, сигурно най-напред ще пожелае да се увери, че е в състояние да обезсили реакцията на империята, а то би й отнело доста време.
— Колко? Тя очевидно възнамерява да обезсили тази реакция, като използва мен, обаче все още не прави никакви опити в тая посока. Няма какъвто и да е признак, че се опитва да засили моето значение в хорските очи. Ходя си по улиците ей така — неразпознаван. Многолюдни штоански тълпи не се събират да ме приветстват. По хиперновините няма нищо.
Дорс се усмихна.
— Човек почти може да заподозре, че страдаш, загдето не са те направили прочут… Хари, ти си наивник. Или не си историк, което е едно и също. Мисля, че щеше да е по-добре да се радваш, че разработването на психоисторията непременно ще те направи такъв, отколкото… Защото тя може да спаси империята. Ако всички хора разбираха историята, щяха да престанат да допускат отново и отново едни и същи грешки.
— Защо да съм наивник? — попита Селдън, като навири глава и я погледна отвисоко.
— Не се засягай, Хари. Мисля, че всъщност това е една от привлекателните ти черти.
— Зная. Тя събужда майчинския ти инстинкт, а и теб са те помолили да се грижиш за мен. Само че какво ми е наивното?
— Това, дето мислиш, че Рашел ще се опита да агитира целокупното имперско население да те приеме за ясновидец. Така очевидно нищо няма да постигне. Трудно е да раздвижиш бързо квадрилиони хора.
