следващата секунда той ще е още жив.
Този път обаче в момента, в който сержантът падаше, Рейч се включи в действието. Като изтърча между Селдън и Рашел, той заразмахва ръце.
— ’Сподарке, ’сподарке! Не стреляй!
За миг кметицата като че се обърка.
— Махай се от пътя ми, Рейч. Не искам да те нараня.
На Дорс й стигаше и този момент на колебание. Тя се втурна яростно към Рашел и плонжира с главата напред. Штоанката падна с вик и бластерът за втори път изтрополи на земята.
Рейч го докопа.
С дълбок и потреперващ глас Селдън рече:
— Момче, дай това на мен.
Хлапето обаче се дръпна назад.
— Нал’ няма да я утрепеш, ’сподин Селдън? Тя беше добра с моя милост…
— Никого няма да трепя, Рейч — успокои го Селдън. — Тя уби сержанта и щеше да стори същото и с мен, но не стреля, за да не те нарани, така че заради това ще я оставим да живее.
Ученият се просна на стола, провесил ръката си с пистолета, докато Дорс вадеше невронния камшик от другия кобур на мъртвия сержант.
Прозвуча нов глас:
— Сега аз ще се погрижа за нея, Селдън.
Споменатият вдигна поглед и с внезапно избликнала радост възкликна:
— Чувек! Най-накрая!
— Съжалявам, че ми отне толкова време… Имах да върша много неща. Как си, доктор Венабили? Доколкото разбирам, това е дъщерята на Маникс — Рашел. Само че кое е момчето?
— Рейч, един наш млад приятел от Дал — обясни Селдън.
Влязоха войници и след едно леко махване с ръка от страна на Чувек почтително вдигнаха кметицата.
Дорс, освободена от внимателното наблюдаване на другата жена, отупа дрехите си с ръце и приглади блузата си. Математикът изведнъж се усети, че все още е с хавлията.
Рашел с презрение се отскубна от ръцете на войниците, посочи Чувек и попита:
— Кой е този?
— Това е Четър Чувек, мой приятел и защитник на тази планета — отговори Селдън.
— Твой защитник? — Рашел се изсмя високо. — Глупак! Идиот! Този човек е Демерцел и ако погледнеш Венабили, по лицето й ще разбереш, че тя идеално го съзнава. През цялото време си бил много по- приклещен, отколкото при мен!
89
Този ден Чувек и Селдън седнаха да обядват съвсем сами, обгърнати през по-голямата част от времето с мълчание.
Към края на обяда хеликонският учен се пооживи и рече:
— Е, господине, как да се обръщам към вас? Все още ви възприемам като Четър Чувек, но дори и да осъзная другата ви персона, положително не мога да ви наричам Ето Демерцел. В това си качество вие имате титла и аз не зная кое е подходящото обръщение. Уведомете ме.
— Ако нямаш нищо против, продължавай да ме наричаш Чувек — някак печално отвърна другият. — Или Четър. Да, аз съм Ето Демерцел, но за теб съм Чувек. Всъщност двамата не се различават особено. Аз ти казах, че империята се разлага и запада. И в двата си образа вярвам в това. Казах ти, че искам психоисторията като начин да се предотврати упадъкът и разпадането или да се предизвика обновяване, ако те все пак трябва да вземат своето. Това също го вярвам и в двата си образа.
— Само че ти ме държеше в ръцете си… Предполагам, че си бил нейде наблизо, когато се срещнах с Негово императорско величество.
— С Клеон? Да, разбира се.
— Би могъл да поговориш с мен също както по-късно го стори като Чувек.
— И какво щях да постигна? Ето Демерцел има огромни задължения. Трябва да се оправя с императора (един добронамерен, но не много способен властник) и доколкото може, да го предпазва от грешки. Освен това трябва да върши своето в управлението на Трантор и империята. И, както виждаш, трябваше да прахоса голяма част от времето си, за да попречи на Што да ви причини вреда.
— Да, зная — промърмори Селдън.
— Не беше лесно и едва не загубих. Години се боричках тайно и внимателно с Маникс, като се опитвах да проумея начина му на мислене и да планирам контраманевра на всяко негово действие. Дори за миг не допуснах обаче, че още докато е жив, може да прехвърли своите пълномощия на дъщеря си. Не я познавах добре и не бях подготвен за нейната удивителна липса на предпазливост. За разлика от баща си тя е била възпитавана да смята властта като дадена наготово и нямаше ясна представа за нейните ограничения. Така че щом те залови, принуди ме да действам, преди да бъда напълно готов…
— И като резултат насмалко да ме загубиш. На два пъти гледах дулото на бластера.
— Зная — кимна Чувек. — А и на Горната страна също можехме да те загубим — още един инцидент, който не успях да предвидя.
— Само че всъщност не отговори на въпроса ми. Защо ме засили да препускам по лицето на Трантор, за да избягам от Демерцел, след като той… си самият ти?
Чувек отново се усмихна печално.
— Нали каза на Клеон, че психоисторията е чисто теоретична концепция, нещо като математическа игра, която няма никакво практическо значение? Можеше и наистина да е тъй, и съм сигурен, че ако тогава се бях обърнал официално към теб, щеше просто да запазиш убежденията си. Да, но мен идеята за психоисторията ме привличаше. Чудех се дали в края на краищата тя няма да се окаже нещо повече от игра. Повярвай, не съм искал да те използвам; исках истинска и практическа психоистория. Така че аз те засилих, както преди малко се изрази, да препускаш по лицето на Трантор, гонен през цялото време от онзи ужасен Демерцел. Чувствах, че това силно ще съсредоточи ума ти. Щеше да направи психоисторията вълнуваща и във всеки случай много повече от някаква си математическа игра. Заради искрения идеалист Чувек ти би опитал да я разработиш — нещо, което не би сторил заради императорския лакей Демерцел. В добавка щеше да видиш Трантор от най-различни ъгли, а това също би могло да се окаже от полза — несъмнено по-полезно, отколкото да живееш в кула от слонова кост на една далечна планета, заобиколен само от колеги математици. Прав ли съм? Постигна ли някакъв напредък?
— В психоисторията? Да, Чувек, постигнах. Мислех, че знаеш.
— Откъде да зная?
— Казах на Дорс.
— Само че не си казал на мен. Както и да е, сега го направи. Това е добра новина.
— Не съвсем — възрази Селдън. — Още съм едва в началото. Е, все пак си е едно начало.
— Дали е от ония начала, които могат да бъдат обяснени и на нематематик?
— Струва ми се, че да. Виждаш ли, Чувек, винаги съм разглеждал психоисторията като наука, която зависи от взаимодействието на двадесет и пет милиона свята, всеки от тях със средно 4000 милиона души население. Това е прекалено много. Няма начин да се оправиш с нещо тъй сложно. Ако исках да успея, ако изобщо имаше някакъв начин да се създаде използваема психоистория, трябваше първо да открия по-проста система. Ето защо си казах, че бих могъл да се върна назад във времето и да боравя с една-едничка планета, която в онази мъглява епоха преди колонизацията на Галактиката е била единствената, населявана от човечеството. В Микоген говорят за първородния свят Аврора, а в Дал чух нещичко за първородния свят Земя. Помислих си, че може би това е един и същи свят, известен под две имена, обаче в някои ключови пунктове те бяха достатъчно различни, та допускането ми да се окаже невъзможно. А и то няма особено значение. И без друго и за двата е известно толкова малко и това малко е тъй замъглено от митове и легенди, че ако се тръгне по този път, няма никаква надежда от психоисторията да се направи нещо използваемо.
