— Ето го — посочи той.
— Зная, само че нека идем на някоя станция. Там има повече ленти и е по-лесно да се качиш. Все още не си достатъчно опитен, за да се качваш и слизаш навсякъде, а сред мераклиите акробати, които си въобразяват, че могат да го правят, има доста, дето пострадват.
— Нямате ли правила за движение?
— Разбира се, че имаме и от време на време за всеобщо учудване някое от тях влиза в действие.
След като успяха да се прехвърлят на носещия се влак и да се наместят сигурно в едно вагонче, ученият отново се обърна към Чувек.
— Изненадан съм колко тихи са тук експресите. Ясно ми е, че се задвижват с електромагнитно поле, но ми се струват прекалено безшумни дори и за него. — Той се вслуша в откъслечните метални стонове, които се разнасяха, когато вагонът, в който бяха, се изместеше спрямо съседните.
— Да, мрежата е чудесна — потвърди Чувек — макар ти да не я виждаш в най-добрите й години. Когато бях по-млад, беше още по-тиха от сега, а някои разправят, че преди половин век едва-едва е шушнела — въпреки че, предполагам, трябва да имаме предвид и носталгичното идеализиране.
— Защо сега вече не е така?
— Защото не я поддържат както се полага. Казах ти за упадъка, нали.
Селдън се намръщи.
— Хората положително не си седят по местата и не казват: „Ние сме в упадък. Я да оставим експреса да се скапе.“
— Не, не седят. Това не е преднамерено. Изгнилите места се закърпват, разнебитените вагони се подновяват, магнитите също се подменят. Само че всичко се прави надве-натри, все по-небрежно и на по- големи интервали. Просто няма достатъчно пари.
— Че къде са отишли парите?
— За други неща. Цели векове имаше смутове. Флотата е несравнимо по-голяма и по-скъпа от някогашната. Въоръжените сили получават много по-добро заплащане, за да мируват. Смутове, преврати, взривове на граждански войни — всичко това взима своя данък.
— Но при Клеон империята не е воювала. Цели петдесет години мир!
— Да, само че войниците, които са добре платени, ще негодуват, ако заплащането им се намали, понеже има мир. Адмиралите ще се съпротивляват на изваждане на кораби от строя и на понижаване на званията им просто защото тяхната работа сега е по-малко. Така че парите продължават да се изливат непродуктивно към въоръжените сили, а важни области от обществения сектор биват оставяни да се разкапват. Ето на това му викам упадък. Ти как ще го наречеш? Не мислиш ли, че ще можеш да вкараш тази гледна точка в своите психоисторически категории?
Селдън неловко се размърда и рече:
— Между другото, къде отиваме?
— В Стрилингския университет.
— А, затуй името на сектора ми беше някак си познато. Чувал съм за Университета.
— Това не ме изненадва. На Трантор има близо сто хиляди висши учебни заведения, но Стрилинг е един от хилядата, които са на върха на пирамидата.
— Там ли ще остана?
— Известно време — да. По начало университетските кампуси6 са нещо като неприкосновени светилища. В тях ще си в безопасност.
— Само че дали ще ми се зарадват?
— Защо не? Днес добър математик не се намира лесно. Те може би ще съумеят да те използват. А може би ти също ще можеш да ги използваш — и то не просто за убежище.
— Искаш да кажеш, че това ще е мястото, където бих могъл да разработя своите идеи?
— Нали обеща — сериозно отвърна Чувек.
— Обещах да опитам — възрази Селдън и си помисли, че това е като да опиташ да направиш въже от пясък.
15
Разговорът някак внезапно се прекъсна и той се загледа в постройките, покрай които минаваха. Бяха приятно различни — някои съвсем ниски, други сякаш стигаха „небето“. Тук-там имаше широки кръстовища, разнообразяващи редуването на сградите, а и изобилие от алеи.
По някое време му хрумна, че макар зданията да се издигат нагоре, те може би се и спускат надолу и вероятно са по-големи на дълбочина, отколкото на височина. Още щом тази мисъл прелетя през съзнанието му, той вече бе убеден, че е вярна.
От време на време виждаше на заден план, по-надалеч от експреса, ивици зеленина и дори малки дървета.
Наблюдава известно време пейзажа и постепенно осъзна, че светлината отслабва. Хвърли кос поглед встрани и се обърна към Чувек, който сякаш отгатна въпроса му.
— Следобедът отминава — обясни той — наближава нощта.
Селдън повдигна вежди и ъгълчетата на устата му се свиха.
— Впечатляващо. Представям си как цялата планета потъмнява, а след няколко часа се осветява отново.
Чувек се усмихна със своята лека, пестелива усмивка.
— Не напълно, Селдън. Планетата никога не угасва изцяло, нито пък се включва изведнъж. Сянката на здрача се плъзга по нея постепенно, последвана половин денонощие по-късно от бавното просветляване на зората. Всъщност ефектът повтаря истинската смяна на деня и нощта, която е съвсем наблизо над куполите.
Селдън поклати глава.
— Но защо трябва да захлупваш една планета и после да имитираш онова, което би станало на открито?
— Предполагам, защото така хората биха се чувствали по-добре. Транторианците обичат предимствата на изолираното пространство, макар да не желаят да им се напомня, че са затворени. Ти, Селдън, все още знаеш много малко за транторианската психика.
Математикът леко се изчерви. Като хеликонец наистина знаеше много малко за милионите светове извън родната си планета. Невежеството му не се ограничаваше единствено до Трантор. Как при това положение може да се надява, че ще направи нещо с психоисторията?
А как би могла една група хора, колкото и да е голяма, да знае достатъчно?
Селдън си спомни за някаква главоблъсканица, която го бе впечатлила в младежките му години: възможно ли е да има такова относително малко парче платина с прикрепени към него дръжки, което да не може да бъде повдигнато с голи ръце — без никакви приспособления — от група хора, без значение колко са те?
Отговорът беше „да“. При стандартно гравитационно привличане един кубичен метър платина тежи 22 420 килограма. Ако се приеме, че човек може да повдигне от земята 120 килограма, тогава за повдигането на куба щяха да са нужни 188 души. Само че не можеш да наблъскаш 188 души около един кубичен метър така, че всеки да успее да улови някоя дръжка. Вероятно около него не можеш да наредиш дори повече от девет души. А лостове или други подобни устройства не се допускаха. Условието беше „с голи ръце, без никакви приспособления“…
По същата логика може да се окаже, че няма никакъв начин да се съберат достатъчно хора, които да се справят с общото количество знания, необходими за психоисторията, дори ако фактите са вкарани не в отделни човешки умове, а в компютри. Толкова хора, колкото да могат да обхванат, така да се каже, знанията и да комуникират помежду си.
— Селдън, ти май здравата се умисли — рече Чувек.
— Размишлявам над собственото си невежество.
— Полезно упражнение. Цели квадрилиони биха спечелили, ако се присъединят към теб. Само че е време да слизаме.
