— Имаш право. Не мога да очаквам от теб неопределено дълго да се подлагаш на риск заради мен. Надявам се да не съм те вече провалил.
— Кой знае? — хладнокръвно заяви Чувек. — Живеем в опасно време. И помни, че ако някой може да го направи по-безопасно — ако не за нас самите, то поне за онези, които идват след нас — това си ти. Нека тази мисъл ти дава енергия, приятелю.
17
Сънят бягаше от очите му. Той се мяташе и въртеше в тъмното, без да престава да мисли. Никога не се бе чувствал толкова самотен и безпомощен, както след като Чувек кимна, стисна набързо ръката му и го остави. Сега се намираше в един чужд свят, в чужда част от него. Беше без единствения човек, когото би могъл да смята за приятел (и то след познанство, продължило по-малко от ден) и нямаше никаква представа къде отива или какво ще прави — нито утре, нито когато и да било в бъдеще.
Нищо от изброеното не благоприятстваше заспиването, така че по времето, когато той напълно отчаян реши, че тази нощ, а може би и никога вече няма да заспи спокойно, умората го надви.
Когато се събуди, бе все още тъмно — или, по-точно, не съвсем тъмно, тъй като от другата страна на стаята видя някаква ярка, примигваща червена светлинка, придружавана от остър непрестанен звън. Несъмнено именно това го бе събудило.
И докато се опитваше да си припомни къде се намира, за да извлече нещо разумно от ограничената информация, която сетивата му възприемаха, светлината и звънтенето секнаха и той чу решително почукване.
Можеше да се предполага, че се чукаше на вратата, само че въобще не се сещаше къде се намира тя. Можеше да се предполага и че има контакт, който би облял със светлина стаята, но не се досещаше и за мястото на контакта.
Седна в леглото и отчаяно заопипва стената отляво, извиквайки: „Един момент, моля.“
Най-сетне намери нужния контакт и стаята изведнъж грейна в мека светлина.
Измъкна се примигвайки от леглото, като все още търсеше вратата, откри я и се пресегна да отвори, но в последния момент си спомни, че трябва да бъде предпазлив и попита с остър, несклонен към шегички тон:
— Кой е?
Един нежен женски глас изрече:
— Името ми е Дорс Венабили и съм дошла, за да се срещна с доктор Селдън.
Още не бе казала това и самата притежателка на гласа се появи точно пред вратата, без изобщо тя да е била отваряна.
За миг Хари Селдън я зяпна втрещен, а сетне осъзна, че е облечен само с бельо, състоящо се от една- единствена част. Издаде приглушен възглас, втурна се към леглото и чак тогава проумя, че е видял холография. На изображението му липсваше остротата на реалността и бе очевидно, че жената не го вижда. Тя просто бе показала как изглежда, за да бъде идентифицирана.
Той спря, дишайки тежко, и като повиши глас, за да го чуят оттатък вратата, заяви:
— Ако ме почакате, ще се видим. Дайте ми… е, може би половин час.
Жената, или по-скоро холографията, рече:
— Ще почакам — и изчезна.
Душ нямаше, така че той се насапуниса с гъба, като направи рядка кашица на облицования с керамични плочки под в тоалетния ъгъл. Откри паста за зъби, но не и четка и реши да използва пръста си. Нямаше друг избор, освен да облече дрехите, които бе носил предишния ден, и след всичко това вече можеше да отвори вратата.
Още докато го правеше, осъзна, че тя всъщност не се е идентифицирала. Просто му бе казала едно име, а и Чувек не му бе съобщил кого да очаква — дали ще е тази Дорс Едикояси, или някой друг. Беше се почувствал в безопасност, тъй като холографията бе на представителна млада жена, но нищо не пречеше заедно с нея да има и половин дузина враждебно настроени млади мъже.
Предпазливо надзърна, видя само жената и открехна вратата колкото да може да се промъкне. После без забавяне затвори и заключи след нея.
— Извинете ме. Колко е часът?
— Девет — отговори тя. — Денят отдавна започна.
Що се отнася до официалното време, Трантор се придържаше към стандартното галактическо, тъй като това бе единственият начин от междузвездната търговия и правителствените начинания да излезе нещо смислено. Всеки свят обаче имаше в допълнение и местна времева система, а Селдън все още не бе стигнал дотам да се чувства на ти с обичайните транторски отправки за часа.
— Сутринта? — попита той.
— Разбира се.
— В тази стая няма никакви прозорци — оправда се.
Дорс се запъти към леглото, протегна ръка и докосна едно малко тъмно петно на стената. На тавана точно над възглавницата му се появиха червени цифри. Те сочеха 09:03.
Младата жена се усмихна без оттенък на превъзходство.
— Вие също извинявайте — каза тя. — Предположих, че Четър Чувек би следвало да ви е съобщил, че ще дойда за вас към девет часа. Проблемът с него е, че той толкова е навикнал да знае, та понякога забравя, че на другите им се случва да не знаят. Аз пък не би трябвало да използвам радиохолографска идентификация. Предполагам, че на Хеликон нямате такава, и се опасявам, че съм ви разтревожила.
Селдън си позволи да се поотпусне. Дамата изглеждаше естествена и дружелюбна, пък и случайното споменаване на Чувек го успокои. Той възрази:
— Много грешите за Хеликон, госпожице…
— Моля, наричайте ме Дорс.
— Все пак, Дорс, вие наистина грешите относно Хеликон. Имаме радиохолография, но никога не съм бил в състояние да си позволя съответното оборудване. Нито пък някой от моя кръг, така че на практика нямам опит с нея. Въпреки това разбрах какво става.
Разполагаше с достатъчно време да я огледа. Не беше много висока — около средния ръст за жена. Косата й бе златисточервеникава, макар и не прекалено светла, оформена в къси къдри около главата. (Тук, на Трантор, бе срещнал доста жени с такава прическа. Очевидно представляваше някаква местна мода, на която сигурно здравата биха се смели на Хеликон.) Не бе кой знае колко красива тази Дорс, но твърде приятна за мъжкия му поглед, като за това май допринасяха пълните устни с лека, весела извивка. Беше слаба, добре сложена и изглеждаше съвсем млада. (Може би дори прекалено млада, помисли си тревожно, за да свърши работа.)
— Издържах ли огледа? — попита тя. (Изглежда владееше номера на Чувек да отгатва мисли или по- вероятно той самият не умееше да ги скрива.)
— Съжалявам — извини се математикът с колкото може по-искрен глас. — Сигурно съм се зазяпал, но е нормално да се опитам да ви преценя. Намирам се на чуждо място. Не познавам никого, нямам никакви приятели.
— Моля ви, доктор Селдън, смятайте ме за приятел. Господин Чувек ме помоли да се погрижа за вас.
Ученият печално се усмихна.
— Може би сте твърде млада за тая работа.
— Ще откриете, че не съм.
— Е, ще се опитам да ви причинявам колкото е възможно по-малко грижи. Бихте ли си повторили името?
— Дорс Венабили — тя произнесе по букви фамилията си и подчерта ударението върху втората сричка. — И, както казах, моля, наричайте ме Дорс. Аз, ако не възразявате, ще ви казвам Хари. Тук в Университета караме съвсем по неофициалному и почти винаги правим усилия да не демонстрираме по никакъв начин статуса си, било то наследствен или професионален.
— Да, разбира се, наричайте ме Хари.
