приема всички. (И го остави да се чуди на факта, че има източняци, южняци и западняци, но не и северняци.)
Сега добродушното лице на Ранда се взираше в него с почти абсурдното за психолога изражение на истинска загриженост.
— Наред ли си, Селдън? — попита той.
Математикът се облещи.
— Да, разбира се. Защо да не съм наред?
— Просто се ориентирам по звука, приятелю. Ти пищеше.
— Пищях ли? — На лицето на Хари ясно се изписа недоверие и обида.
— Не силно. Ей така… — Ранда скръцна със зъби и издаде полугласен висок и гърлен звук. — Ако греша, извини ме за своеволното ми натрапване. Моля за извинение!
Селдън увеси глава.
— Извинен си, Лисунг. Казвали са ми, че понякога наистина издавам този звук. Уверявам те, напълно несъзнателно. Просто не мога да се усетя.
— А ясно ли ти е защо го издаваш?
— Да. От безсилие. Безсилие…
Ранда се приведе още повече към него и понижи глас
— Безпокоим хората. Дай да излезем във фоайе преди да са ни изхвърлили.
Седнаха във фоайето на по чаша млечна напитка Ранда каза:
— Мога ли да те попитам — от професионален интерес — защо се чувстваш безсилен?
Селдън вдигна рамене.
— Защо човек обикновено се чувства така? Захванал съм се с нещо, в което нямам никакъв напредък.
— Но, Хари, ти си математик. Как тъй нещо в историческата библиотека ще те кара да чувстваш безсилие
— А ти какво правеше тук?
— Минах за по-напряко и те чух да стенеш. Е, виждаш — той се усмихна — че изобщо не си съкратих път: напротив — здравата се забавих, но съм доволен от това забавяне.
— Ще ми се и аз само да минавах през историческата библиотека… Опитвам се да реша един математически проблем, който изисква известни познания по история, и се опасявам, че не се справям добре.
Ранда се втренчи в него с необичайно сериозно изражение и рече:
— Извинявай, но сега ще рискувам да те обидя. Потърсих информация за теб от компютъра.
— Информация за мен! — Очите на Селдън се разшириха. Той определено се ядоса.
— Наистина те обидих. Виж какво, имам един чичо математик. Може би дори си чувал за него. Киангтау Ранда.
Селдън шумно пое дъх.
— Да не си роднина на онзи Ранда?
— Да. Той е по-голям брат на баща ми и бе доста недоволен от мен, загдето не тръгнах по стъпките му… понеже няма свои деца. Помислих си обаче, че ще му достави удоволствие фактът, че съм се запознал с един математик и поисках да се изфукам с теб — стига да има за какво — така че проверих каква информация се съхранява в математическата библиотека.
— Разбирам. Значи това си правил тук. Е, съжалявам. Предполагам, няма с какво толкова да се фукаш.
— Грешно предполагаш. Силно съм впечатлен. Нищо не можах да разбера от темата на твоите статии, но оценката за тях ми се видя много благоприятна. И когато проверих в новинарските файлове, открих, че тази година си бил на Десетилетната конференция на математиците. Така че… между другото, какво е „психоистория“? Естествено първите две срички възбудиха любопитството ми.
— Виждам, че си извлякъл отвътре тази дума.
— Ако не съм се подвел напълно, струва ми се, че ти искаш да изчислиш бъдещия ход на историята.
Селдън уморено кимна.
— В една или друга степен психоисторията е точно това или, по-скоро, това е, което тя би трябвало да стане.
— Но нали изследването е сериозно? — Ранда се усмихна. — Не се занимаваш просто с хвърляне на пръчици?
— Хвърляне на пръчици ли?
— Става дума за една игра, която децата играят на Хопара — родната ми планета. Смята се, че тя предсказва бъдещето и ако си умно момче, можеш да извлечеш нещо полезно от нея. Кажи на една майка, че детето й ще израсне красиво и ще се ожени за богат човек, и моментално ще спечелиш парче кейк или половин кредит. Тя не ще поиска да изчака и да види дали думите ти ще излязат верни; получаваш награда просто защото си й ги казал.
— Разбирам. Не, не хвърлям пръчици. Психоисторията е абстрактно изследване. Строго абстрактно. Тя няма абсолютно никакво практическо приложение, като се изключи…
— Ето че приближаваме! Интересното винаги е в изключенията.
— Като се изключи, че аз бих искал да разработя именно такова приложение. Може би ако познавах историята по-добре…
— А, значи затова четеш история?
— Да, но полза никаква — тъжни констатира Селдън. — Съществува прекалено много история, която казва прекалено малко.
— И затова се чувстваш в безизходица.
Математикът кимна.
— Хари, та ти си тук само от няколко седмици — кротко каза Ранда.
— Вярно е, но вече виждам…
— За няколко седмици нищо не можеш да видиш. Може да се наложи да работиш цял живот, за да постигнеш съвсем малък напредък. Може да се окаже, че трябва да се трудят цели поколения математици, за да наченат истински да се занимават с проблема.
— Знам, Лисунг, но от това не ми става по-добре. Искам аз самият да постигна някакъв видим напредък.
— Добре, но какво ще ти помогне, ако се докараш до побъркване? Ако ще се почувстваш по-добре, мога да ти дам един пример за нещо, което е далеч по-малко сложно от човешката история и над което хората се бъхтат от не знам колко време, без да са напреднали особено. Зная за него, понеже тук, в Университета, над проблема работи една група, в която е включен мой добър приятел. И ти ще ми говориш за безсилие! Нямаш си и представа какво значи истинското безсилие!
— Какъв е проблемът? — Селдън усети любопитството в него да се разбужда.
— Метеорологически!
— Метеорологически? — Несъзнателно възнегодува от краткия отговор, който явно не оправда очакванията му.
— Не прави гримаси. Виж, всеки населен свят има атмосфера. Всеки свят има свой собствен атмосферен строеж, свой собствен температурен диапазон, своя собствена скорост на въртене и обикаляме около звездата си, свой собствен наклон на оста и собствено съотношение земя-вода. Имаме двадесет и пет милиона различни проблема и никой не е успял да направи сполучливо обобщение.
— Защото поведението на атмосферата лесно влиза в хаотична фаза. Всеки го знае.
— Така разправя и моят приятел Дженар Леген. Ти го познаваш, нали?
Селдън се позамисли.
— Един такъв… висок? С дълъг нос? И не говори много?
— Точно той. А самият Трантор е по-голяма загадка от който и да е друг свят. Според архивите, когато за пръв път е бил заселен, имал е съвсем обичаен климат. Сетне, с нарастване на населението му и увеличаване на урбанизацията, се е използвала все повече енергия и в атмосферата се отделяла повече
