издирвания и сетне насаме със себе си негодуваше заради по-раншните си неумели опити да използва компютърната памет. Изискваше се съвършено различна умствена нагласа от тая, която вършеше работа при математиката. Предполагаше, че тя е също така логична, доколкото позволяваше непротиворечиво и без грешки да се придвижва в желаната посока, но логиката й бе съществено различна от онази, с която бе привикнал.
Само че и със, и без указания, независимо дали се препъваше или се придвижваше без пречки, той просто не получаваше никакви резултати.
Раздразнението му се изля на тенискорта. Дорс бързо стигна до етапа, когато вече не бе необходимо да й сервира високи топки, за да й даде достатъчно време да прецени посоката и разстоянието. Така съвсем скоро забрави, че въпреки всичко тя е все още начинаеща и си позволи гневът му да се прояви в един удар така, че топката просвистя към нея като втвърдил се лазерен лъч.
Тя притича до мрежата и рече:
— Разбирам желанието ти да ме убиеш, тъй като сигурно се дразниш, че толкова често изпускам топките. Но как така този път не успя да уцелиш главата ми с около три сантиметра? И дори въобще не ме докосна! Не можеш ли да бъдеш по-точен?
Селдън изпадна в тих ужас и се опита да обясни, но се изхитри да говори крайно несвързано.
— Слушай — прекъсна го Дорс — днес не смятам да се изправям повече пред твоите ретури, така че хайде да вземем един душ, после да идем някъде на чай и още нещо и да ми кажеш защо се опитваше да ме убиеш.
По време на чая той й се оплака:
— Преглеждам история след история; просто ги прехвърлям отгоре-отгоре. Все още нямам време за основно изучаване, но дори и така е очевидно. Всички книги се съсредоточават върху ограничен брой сходни събития.
— Критичните. Тези, които правят историята.
— Това е само оправдание. Те се копират една друга. Съществуват двадесет и пет милиона свята, а по-значителните упоменавания са на не повече от двадесет и пет.
— Ти четеш само общи истории на Галактиката — отвърна след кратък размисъл Дорс. — Погледни някои от специалните, тия на малките светове. На всеки свят, колкото и да е незначителен, децата изучават местната история преди дори да са открили, че някъде навън съществува една голяма, голяма Галактика. Нима ти самият и сега не знаеш повече за Хеликон, отколкото за възхода на Трантор или за Голямата междузвездна война?
— Този вид знания също са ограничени — мрачно възрази Селдън. — Аз зная местоположението на Хеликон и разказите за основаването му, както и тези за престъпленията и злоупотребите с власт от страна на планетата Дженисек — нашия традиционен враг, макар учителите грижливо да ни обясняваха, че трябва да казваме „традиционен съперник“. Обаче така и не съм научил нищо за приносите на моята родна планета в общата галактическа история.
— Може би такива приноси не е имало.
— Не ставай глупава. Разбира се, че е имало. Нищо чудно Хеликон да не е участвал в страхотни космически битки, в критични въстания или съдбовни мирни договори. Трябва обаче да е имало някакви малки влияния. Положително не е възможно някъде нещо да се случи, без то да се отрази на друго място. Само че въпреки това не мога да открия такова събитие, което да ми помогне. Виж какво, Дорс, в областта на математиката компютърът може да ти предостави всичко; всичко, което сме научили за двадесет хиляди години. В историческата област не е така; историците пресяват и подбират, и всеки един от тях изглежда пресява и подбира едни и същи неща.
— Но, Хари — с лека усмивка каза събеседничката му — математиката е подредена система, измислена от човека. Едно уравнение следва друго. Има дефиниции и аксиоми и всички те са известни. Математиката е… едно цяло. Историята е различна. Тя представлява подсъзнателна проява на действията и мислите на квадрилиони човешки същества. Историците просто трябва да пресяват и подбират.
— Точно така — кимна Селдън — само че за да разработя законите на психоисторията, аз пък трябва да знам цялата история.
— В такъв случай никога няма да разполагаш с тях.
Това се бе случило вчера. Сега Селдън седеше в креслото в нишата си след още един отминал ден на напразни усилия и сякаш чуваше гласа на Дорс: „В такъв случай никога няма да разполагаш със…“
Точно така бе мислил и той в началото и ако не беше Чувековата убеденост в противното и странната му способност да запали другите с нея, сигурно щеше да продължава да мисли така.
И въпреки това не можеше да приеме нито поражението, нито хаоса. Дали не съществуваше някакъв начин да се измъкне?
Нищо не му идваше наум.
V. ГОРНАТА СТРАНА
ТРАНТОР — Той почти никога не се изобразява като планета, гледана от Космоса. Представата за свят на вътрешността отдавна е превзела обобщения ум на човечеството и съответстващият на тази представа образ е за един огромен човешки кошер, съществуващ под куполите. Въпреки това обаче е имало и външна страна, а налице са и холографии, правени от Космоса и показващи подробностите в различна степен (вж. фигури 14 и 15). Обърнете внимание, че повърхността на куполите, разделяща огромния град от атмосферата над него, повърхността, която по онова време е била известна като „Горната страна“, е…
21
И все пак следващият ден отново завари Хари Селдън в библиотеката. От една страна, той бе обещал на Чувек. Бе обещал да опита, а не можеше да го стори с половин душа. От друга, дължеше нещичко и на себе си. Бунтуваше се при мисълта, че ще му се наложи да признае поражението си. Във всеки случай, поне засега не искаше да го приеме. Поне докато не бъде в състояние да се убеди по очевиден за самия него начин, че е проследил всички нишки.
Така че днес отново бе впил очи в списъка на все още непроверените реферативни книги и се опитваше да реши коя точно има и най-малък шанс да му бъде от полза. Почти бе стигнал до заключението, че отговорът е „нито една от списъка“, и не виждаше никакъв начин да се измъкне, освен да прегледа случайни откъси от всяка, когато се стресна от леко почукване по стената на нишата.
Погледна нагоре и съзря разтревоженото лице на Лисунг Ранда, което го наблюдаваше над ръба на отвора. Селдън познаваше Ранда — беше му представен от Дорс — и на няколко пъти бе вечерял с него (в компанията и на други хора).
Ранда, инструктор по психология, беше симпатичен късак — пълничък, с кръгло приветливо лице и почти постоянна усмивка. Имаше жълтеникав тен и тесни очи, характерни за хората от милиони светове. На Хари този тип раса му бе добре известна, защото мнозина от великите математици изглеждаха така, пък и той често бе разглеждал техни холограми. И все пак на Хеликон никога не бе срещал източняк. (По традиция ги наричаха тъй, макар никой да не знаеше защо; а се твърдеше, че самите източняци негодуват против този термин, без отново някой да знае причината.)
— Тук, на Трантор, сме милиони — бе казал Ранда, усмихващ се без следа от смущение, когато при първата им среща Селдън не успя да потисне напълно изненадата си. — А ще видиш и множество южняци — тъмна кожа, ситно къдрава коса. Срещал ли си ги някога?
— Не и на Хеликон — измърмори Селдън.
— Какво, там сте само западняци? Ама че еднообразно! Както и да е, няма значение. Човек трябва да
