— Математикът можел да се бие?
— Очевидно не е задължително математиката и бойните изкуства да се изключват взаимно. Аз открих, макар и не достатъчно рано, че неговият свят, Хеликон, е известен точно с това — с бойните изкуства, а не с математиката. Фактът, че не го разбрах навреме, наистина беше провал, сир, и сега мога единствено да ви моля за прошка.
— Предполагам, че в такъв случай математикът си е тръгнал за дома още на другия ден, както е възнамерявал?
— За нещастие инцидентът е предизвикал ответна реакция. Слисан от събитието, той решил да не отпътува за Хеликон, а да остане на Трантор. Възможно е да го е направил по съвета на един минувач, който случайно присъствал на сбиването. Това е било друго непредвидено усложнение.
Император Клеон се намръщи.
— Значи нашият математик… как му беше името?
— Селдън, сир. Хари Селдън.
— Значи този Селдън ни се е изплъзнал.
— Донякъде, сир. Ние проследихме действията му — сега той е в Стрилингския университет. Докато е там, е недосегаем.
Императорът съвсем се навъси и лицето му леко се зачерви.
— Тази дума „недосегаем“ ме дразни, Демерцел. Не би трябвало в цялата империя да има място, където ръката ми да не може да стигне. А ти ми разправяш, че тук, на моя собствен свят, някой си може да бъде недосегаем. Нетърпимо!
— Ръката ви, сир, може да стигне до Университета. Всеки момент, когато пожелаете, можете да изпратите армията си и да измъкнете този Селдън. Само че не е желателно да го правите.
— Защо не кажеш „непрактично“, Демерцел? Като те слушам, звучиш ми също като математика, когато говореше за своето предсказателство. Възможно е, но не е практично. Аз съм император, който открива, че всичко е възможно, но почти нищо не е практично. Не забравяй обаче, че ако не е практично да стигна до Селдън, няма нищо непрактично да стигна до теб.
Ето Демерцел пусна последното изречение покрай ушите си. „Човекът зад трона“ знаеше колко е важен за седящия на него; и по-рано бе чувал подобни заплахи. Той мълчаливо изчака, докато императорът го гледаше кръвнишки. Клеон забарабани с пръсти по подлакътника на креслото си и попита:
— Добре де, какво му е хубавото за нас този математик да бъде в Стрилингския университет?
— Може би ще е възможно, сир, да извлечем полза от бедата. В Университета той сигурно ще реши да работи над своята психоистория.
— Макар да настояваше, че е непрактична?
— Би могло да е размислил и тогава току-виж осъзнае, че е сгрешил. И ако той открие, че е сбъркал, ние пък бихме могли да открием някакъв начин да го примамим извън Университета. Дори е възможно при подобни обстоятелства да се присъедини доброволно към нас.
За известно време императорът потъна в размисъл, а сетне каза:
— Ами ако някой друг го измъкне предварително?
— Кой би могъл да го направи, сир? — меко попита Демерцел.
— Първият ще бъде кметът на Што! — изведнъж се разкрещя Клеон. — Нали все още мечтае да завземе империята!…
— Старостта е изпилила ноктите му, сир.
— Не го вярвай, Демерцел.
— Засега поне нямаме никаква причина да предполагаме, че кметът изпитва какъвто и да било интерес към Селдън или дори че е чувал за него, сир.
— Хайде, хайде! Щом ние сме чули за доклада, би могъл да чуе и той. Щом ние виждаме възможното значение на Селдън, може да го види и Што.
— Ако стане така — внимателно възрази първият министър — или дори ако съществува възможност това да стане, тогава ще имаме оправдание да предприемем крути мерки.
— Колко крути?
Демерцел още по-предпазливо каза:
— Би могло да поразсъдим дали вместо Селдън да бъде в ръцете на Што, няма да предпочетем да не е в ничии ръце. Да престане да съществува, сир.
— Имащ предвид да бъде убит — уточни Клеон.
— Щом искате да го кажете по тоя начин — да, сир — сви рамене „човекът зад трона“.
20
Хари Селдън се облегна назад на стола си в нишата, която му бе отредена благодарение на намесата на Дорс Венабили. Беше неудовлетворен.
Фактически, макар в мислите си да използваше този израз, той знаеше, че това е значително недооценяване на чувствата му. Той бе не просто неудовлетворен, беше бесен — и то още повече понеже не знаеше какво точно го вбесява. Дали не беше нещо, свързано с различните истории? С писателите и съставителите на истории? Със световете и хората, които правеха историите?
Каквато и да бе мишената на неговия гняв обаче, тя не беше от първостепенно значение. Важното бе, че бележките му се оказаха безполезни; новите му познания също; нищо не му вършеше работа.
Намираше се в Университета почти от шест седмици. Още в самото начало се бе изхитрил да открие една компютърна работна станция и да започне да си служи с нея — без указания, само като използваше придобитите по време на многогодишните си математически трудове инстинкти. Напредваше бавно и на пресекулки, но намираше известно удовлетворение в постепенното определяне на пътищата, по които можеше да получи отговори на въпросите си.
После настъпи седмицата с напътствията на Дорс, която го научи на няколко къси пътечки, ала му донесе и две разочарования. Първото включваше косите погледи, отправяни му от студентите, които, изглежда, с презрение приемаха понапредналата му възраст и бяха склонни да се мръщят, колчем Дорс се обърнеше към него с почетното „докторе“.
— Не искам да си мислят — обясни тя — че си някакъв изостанал вечен студент, който ще се явява на поправителен по история.
— Но ти вече положително си им го набила в главите. Сега трябва да е достатъчно и просто „Селдън“.
— Не — каза тя и внезапно се усмихна. — Освен това ми е приятно да те наричам „доктор Селдън“. Харесва ми как всеки път откривам, че се чувстваш неловко.
— Имаш странен усет за садистичен хумор.
— Би ли ме лишил от него?
По някаква причина това го накара да се разсмее. Естествената й реакция сигурно трябваше да отрече садизма. Стори му се някак си приятно, че Дорс пое топката и му я изстреля обратно. Тази мисъл го доведе до естествения въпрос дали тук, в Университета, се играе тенис.
— Имаме кортове; но аз не умея.
— Добре, тогава ще те науча и докато те уча, ще те наричам „професор Венабили“.
— В курса и без друго така ме наричаш.
— Ще се учудиш колко смешно би звучало на тенис-корта.
— Може пък да ми се понрави.
— В такъв случай ще се опитам да открия какво друго би могло да ти се понрави.
— Виждам, че притежаваш странен усет за похотлив хумор!
Беше му подала преднамерено топката и той не закъсня да я улови:
— Би ли ме лишила от него?
Дорс се усмихна, а по-късно се справи удивително добре на тенискорта.
— Сигурна ли си, че никога не си играла тенис? — попита задъхано Селдън след един гейм.
— Напълно — кимна тя.
Другото разочарование бе от по-лично естество. Той учеше необходимите методи за исторически
