смятан за квази член на преподавателския състав и аз бих могла да поискам да ти дадат разрешение. Само че…
— Само че?
— Не искам да те обиждам, но ти си математик, а и каза, че нищо не разбираш от история. Знаеш ли как се ползва една историческа библиотека?
Селдън се поусмихна.
— Предполагам, че боравиш с компютъра почти по същия начин, както го правят математиците.
— Вярно е, но за всяка специалност програмирането си има свои специфични чудатости. Ти не познаваш стандартните реферативни книги, нито бързите методи за разрези и прескачане на ненужната информация. Може би умееш да разчепкаш някой хиперболичен интервал дори и в тъмното…
— Искаш да кажеш хиперболичен интеграл — меко я прекъсна Селдън.
Дорс като че ли не му обърна внимание.
— …но вероятно не знаеш как да откриеш условията за Полдаркското споразумение за по-малко от ден и половина.
— Предполагам, че бих могъл да се науча.
— Ако… — тя като че се позатрудни. — Ако искаш, мога да ти предложа нещо. Аз и без туй трябва да изнеса едноседмичен курс само по час на ден, за който няма да се дават удостоверения, по използване на библиотеката. Курсът естествено е за студенти. Дали няма да сметнеш, че е под твоето достойнство да присъстваш на него — имам предвид заедно със студентите? Ще започне след три седмици.
— Ти би могла да ми даваш частни уроци. — Селдън бе леко изненадан от увещаващата нотка, която се промъкна в гласа му.
Дорс също не я пропусна.
— Да, бих могла, разбира се, но мисля, че за теб ще е по-добре да получиш напълно формални инструкции. Нали разбираш, ние ще използваме библиотеката и в края на седмицата ще ви помоля да намерите информация за конкретни бележки, представляващи исторически интерес. През целия курс ще се състезаваш с другите студенти, а това ще ти помогне да се научиш. Уверявам те, обучението на частни начала ще бъде далеч по-неефикасно. Знам колко трудно е да се конкурираш със студенти. Ако не се справяш достатъчно добре, може да се почувстваш унизен. Трябва обаче да помниш, че те вече са изучавали елементарна история, а ти може би не си.
— Не съм. Никакво „може би“. Уверявам те обаче, че няма да се уплаша от състезанието, нито пък ще се почувствам унизен, ако в края на краищата успея да науча триковете на занаята.
Беше му ясно, че започва да харесва тази млада жена и че с радост се хваща за възможността да бъде обучаван от нея. Съзнаваше и факта, че в ума си е стигнал до повратна точка.
Бе обещал на Чувек да се опита да разработи някаква практическа психоистория, ала тогава това представляваше обещание на ума, не на чувствата. Сега му се струваше, че ако се наложи, ще пипне психоисторията за самото й гърло, за да я направи практична. Вероятно и това се дължеше на Дорс Венабили.
А дали Чувек не бе разчитал именно на нея? Селдън реши, че е напълно възможно журналистът да излезе изключително забележителна личност.
19
Клеон Първи бе приключил вечерята, която за нещастие беше официално държавно мероприятие. Това означаваше, че се налагаше да я прекара в разговори с различни официални лица — без да ги познава, нито дори да е чувал за тях — използвайки предварително обмислени фрази, предназначени да поласкаят всеки поотделно и така да подсилят лоялността му към короната. Също така означаваше, че храната стигаше до него вече хладка и изстиваше още повече, преди той да успее да я изяде. Трябваше да намери някакъв начин за избягване на такива досадни изживявания. Може би като първо хапне заедно с един- двама близки приятели, с които да се отпусне, а сетне присъства на официалната вечеря, където просто ще бъде сервиран като вносна круша. Той обичаше круши. Само че дали така нямаше да обиди гостите, които сигурно ще възприемат отказа на императора да яде с тях като преднамерено оскърбление?
Разбира се, в това отношение жена му беше безполезна, тъй като присъствието й би дозасилило неговата злочестина. Беше се оженил за нея, защото произхождаше от могъща дисидентска фамилия и можеше да се очаква, че в резултат от брачния съюз семейството ще сложи под сурдинка дисидентството си, въпреки че Клеон искрено се надяваше поне тя да не го направи. Бе напълно съгласен да я остави да си живее живота в нейните покои, като се изключат необходимите за зачеването на наследник усилия, тъй като, да си кажем правичката, той не я харесваше. И след като наследниците вече бяха налице, можеше изцяло да я игнорира.
Задъвка един от шепата лешници, които бе пъхнал в джоба си на ставане от масата, и извиси глас:
— Демерцел!
— Сир?
Първият министър винаги се появяваше веднага щом Клеон го повикаше. Дали непрекъснато се навърташе около вратата или се приближаваше, защото инстинктът на подчинението някак си го предупреждаваше за възможно в близките минути призоваване, но се появяваше, а именно това, лениво си помисли Клеон, е важното. Разбира се, имаше и случаи, когато се налагаше Демерцел да отпътува по имперски дела. Императорът мразеше тези отсъствия. Те го караха да се чувства неспокоен.
— Какво стана с онзи математик… забравил съм му името?
Демерцел, който положително знаеше кого има предвид императорът, но може би искаше да провери докъде се простира паметта му, запита:
— Кой математик имате предвид, сир?
Клеон нетърпеливо махна с ръка.
— Предсказателя. Онзи, дето дойде да ме види.
— За когото изпратихме да го доведат?
— Добре де, изпратихме. Той нали дойде да ме види. Доколкото си спомням, смяташе да се погрижиш за него. Уреди ли нещата?
Демерцел се прокашля.
— Сир, опитах се.
— Аха! Значи не си успял, така ли? — В известен смисъл Клеон определено се почувства доволен. Демерцел бе единственият му министър, който не се стесняваше от провали. Другите никога не си ги признаваха, а тъй като въпреки това неуспехите бяха често явление, ставаше по-трудно те да бъдат коригирани. Вероятно Демерцел можеше да си позволи да бъде честен в това отношение, понеже много рядко се проваляше. Ако не беше той, тъжно си помисли Клеон, никога нямаше да науча как звучи честността. Едва ли друг император някога е знаел това и може би точно тук се криеше една от причините империята да…
Той събра мислите си, внезапно впримчени от мълчанието на другия; желаеше да чуе едно признание, тъй като току-що вътрешно се бе възхитил от честността на Демерцел.
— Е, провалил си се, нали? — остро запита Клеон.
Първият министър дори не трепна.
— Наистина, частично се провалих, сир. Имах усещането, че ако го държим тук, на Трантор, където нещата са… донякъде объркани, той може да ни създаде проблеми. Не бе трудно да се сетя, че по-удобно ще е да бъде настанен на собствената си планета. И без туй се канеше да се върне там на следващия ден, но тъй като винаги съществува опасност от усложнения — имам предвид по отношение оставането му на Трантор — уредих две млади мутри да го качат на кораба му веднага.
— Ти познаваш мутри, Демерцел? — Клеон искрено се развесели.
— Сир, много е важно човек като мен да има контакти с най-различни хора, тъй като у всеки тип дреме възможност за някаква употреба, а мутрите съвсем не са за пренебрегване. Този път обаче те не успяха.
— Защо?
— Колкото и да е странно, Селдън се оказа способен да ги отблъсне.
