ползване“.
— Това е, понеже асансьорът отива до Горната страна — обясни му една от младите жени — и се предполага, че хората няма да се качат, без да имат сериозни основания.
Селдън не я бе срещал по-рано, но чу, че се нарича Клауция. Не знаеше дали това е малкото й име, фамилията или прякорът.
Асансьорът не изглеждаше по-различен от другите, на които той се бе качвал както тук, на Трантор, така и у дома, на Хеликон (като се изключи, разбира се, гравитационната шахта, която бяха използвали двамата с Чувек), но тъй като знаеше, че кабината ще го изведе едва ли не извън пределите на планетата, в пустотата, нещо го караше да се чувства почти като в космически кораб.
Ученият се усмихна вътрешно. Глупава фантазия.
Асансьорът леко потрепери, което му напомни за лошите предчувствия на Чувек относно упадъка на Галактиката. Леген, другите мъже и едната жена, изглеждаха застинали в очакване, сякаш бяха потиснали и мислите, и движенията си, докато не настъпеше време да излязат навън, ала Клауция не преставаше да му хвърля бързи погледи, сякаш го намираше за ужасно впечатляващ. Селдън се приведе към нея и й прошепна (опасяваше се да не обезпокои останалите):
— Много високо ли отиваме?
— Високо? — повтори тя. Говореше с нормален глас и очевидно не изпитваше чувството, че другите имат нужда от тишина. Изглеждаше съвсем млада и на математика му хрумна, че вероятно все още е студентка. Може би изпълняваше ролята на чирак.
— Доста време ни отнема. Горната страна сигурно е на много етажи нависоко във въздуха.
За миг тя изглеждаше озадачена, а сетне възрази:
— О, не. Изобщо не е нависоко. Ние просто потеглихме от голяма дълбочина. Университетът е разположен на ниско ниво. Използваме много енергия, а ако сме надълбоко, енергийните разходи намаляват.
Леген се обади:
— Готово. Стигнахме. Хайде да изнесем апаратурата.
Кабината спря с леко потреперване и широката врата бързо се отвори. Температурата моментално спадна и Селдън пъхна ръце в джобовете си, почувствал се щастлив, че е навлякъл пуловер. Студеният вятър разчорли косата му и той си помисли, че една шапка би му свършила добра работа. В миг Леген измъкна нещо от някаква гънка на пуловера си, тръсна го да се отвори и го нахлупи на главата си. Другите направиха същото.
Само Клауция се поколеба. Поспря точно преди да си сложи шапката и сетне я предложи на Селдън.
Математикът поклати отрицаващо глава.
— Не мога да ти я взема, Клауция.
— Хайде, хайде. Аз имам дълга коса, пък и доста гъста. Твоята е къса и малко… рядка.
Селдън, разбира се, би искал твърдо да настоява и по друго време сигурно би го сторил. Сега обаче взе шапката и промълви:
— Благодаря. Ако ти стане студено, ще ти я върна.
Може би тя не беше чак толкова млада. Впечатлението се създаваше от кръглото й, почти бебешко лице. Сега, когато бе привлякла вниманието му върху косата си, той виждаше, че е с очарователен червеникавокафяв цвят. На Хеликон никога не бе срещал точно такава.
Навън беше облачно, както когато пътуваха под открито небе до Двореца. Само че значително по- студено от тогава и той реши, че е защото се бяха приближили с още шест седмици към зимата. Облаците бяха по-плътни, а денят определено по-мрачен и заплашителен — или може би просто по-близо до нощта? Положително метеоролозите не биха се качили да вършат важна работа, без да си оставят повече светло, за да се приберат. Или очакваха всичко да свърши много бързо?
Искаше му се да попита, но му хрумна, че сега може да не им е до въпроси. Изглеждаха в доста напрегнато състояние.
Реши да проучи визуално околността.
Стоеше на нещо, което, съдейки по звука, когато крадешком тупна с крак, напомняше матов метал. То обаче не бе просто метал. Когато пристъпи, остави следа. Повърхността очевидно бе покрита с прах, фин пясък или глина.
Защо пък не? Едва ли някой се качваше тук, за да я почиства. Селдън се наведе, за да отчопли малко от материала — просто от любопитство.
Клауция приближи към него. Забеляза го какво прави и каза с тон на домакиня, поставена в неловко положение от своята небрежност:
— Метем наоколо заради уредите. На повечето места Горната страна е далеч по-зле, макар че всъщност това няма значение. Нали разбираш, служи само като изолация.
Селдън изсумтя и продължи да се озърта. Нямаше никакъв шанс да разпознае апаратите, които сега изглеждаха тъй, сякаш бяха поникнали от тънкия слой прах (ако човек изобщо можеше да си го представи). Нямаше и най-малка представа как функционират и какво измерват.
Леген се запъти към него. Внимателно вдигаше и спускаше крака, и Селдън си помисли, че го прави, за да не повреди уредите. Отбеляза си наум да върви по същия начин.
— Хей, ти! Селдън!
Тонът на гласа му не се понрави много на госта:
— Да, доктор Леген? — студено отвърна той.
— Добре де, доктор Селдън — бе изречено с досада и нетърпеливо. — Оня мъник Ранда ми каза, че си математик.
— Вярно е.
— Добър?
— Иска ми се да мисля, че е тъй, но трудно мога да го гарантирам.
— И се интересуваш от непроследими проблеми?
— Хързулнаха ми един такъв — ядно се съгласи Селдън.
— Аз пък съм се натресъл на друг. Можеш свободно да се огледаш наоколо. Ако имаш някакви въпроси, нашата стажантка Клауция ще ти помогне. Пък може би и ти ще успееш да ни помогнеш.
— Бих се радвал да мога, само че не разбирам нищо от метеорология.
— Това няма значение. Просто искам да добиеш представа за тая работа, а сетне да обсъдим моя математически апарат — такъв, какъвто е.
— На твоите услуги.
Леген понечи да се отдалечи; дългото му смръщено лице изглеждаше мрачно. Но пак се извърна към Селдън.
— Ако ти стане студено — прекалено студено! — вратата на асансьора е отворена. Влизаш вътре и натискаш бутона, на който е написано „Университетска база“. Ще те смъкне долу, а после автоматично ще се върне при нас. Ако нещо забравиш, Клауция ще ти покаже.
— Няма да забравя.
Този път той наистина си тръгна и Селдън се загледа подире му, усещайки острия студен вятър през пуловера. Клауция дойде при него с леко поруменяло лице.
— Доктор Леген ми се видя ядосан — каза той. — Или може би това е обичайното му отношение към живота?
Стажантката се изкиска.
— Вярно, че през повечето време изглежда така, само че този път наистина е ядосан.
— Защо?
Тя погледна през рамо и дългата й коса се заметна. После отвърна:
— На мен не ми се полага да знам, но въпреки това разбрах. Бил пресметнал, че днес точно по това време облаците ще се разкъсат, и затова планирал да направи специални измервания на слънчевата светлина. Виж обаче какво е времето…
Селдън кимна.
— Тук горе имаме холовизионни приемници, така че той знаеше, че е облачно, и то по-облачно от
