Послушникът я стрелна за миг с явно неудобство, но не отвърна нищо.
Селдън, убеден, че младият микогенец по принцип би следвало да откаже да чуе какво му говори една жена, повтори забележката. Лицето на местния жител мигом се проясни.
— Ще ви ги пратя веднага, щом настъпи денят.
Когато Сивоблак си тръгна, математикът доволно подхвърли:
— Изглежда се нуждаем точно от Сестрите.
— Тъй ли? И за какво, Хари? — попита Дорс.
— Ами, ако се отнасяме към тях като към човешки същества, те положително ще ни бъдат достатъчно благодарни, за да ни разкажат легендите си.
— Стига да ги знаят — скептично отбеляза историчката. — Не ми се вярва микогенците да си правят труда да образоват жените си в подобна област.
39
Сестрите пристигнаха горе-долу след шест часа, а докато ги чакаха, Селдън и Дорс поспаха още, надявайки се да пренагласят своите биологични часовници. Влязоха в апартамента свенливо, едва ли не на пръсти. Робите им (които, както се оказа, на местния диалект се наричаха „фусти“) бяха в меко кадифеносиво, украсени с нежна плетеница от по-тъмни и много фини ленти. Фустите не бяха напълно лишени от привлекателност, но все пак главното им предназначение бе да скрият всяка човешка индивидуалност. Разбира се, главите на Сестрите бяха лиси, а лицата им — без какъвто и да било грим. Погледите им преценяващо се стрелкаха към намека за синьо в ъгълчетата на клепачите на Дорс и към лекото червило по краищата на устните й.
Няколко мига Селдън се чудеше как ли човек може да бъде сигурен, че Сестрите наистина са такива.
Отговорът пристигна незабавно още с учтивия им официален поздрав. Двете направо чуруликаха и цвъртяха. Като си припомни тежкарските тонове на Слънцар и нервния баритон на Сивоблак, ученият предположи, че бидейки лишени от явна сексуална идентификация, жените просто бяха принудени да култивират у себе си характерни гласове и маниери на общуване.
— Аз съм Дъждокапка Четиридесет и трета — изчурулика едната — а това е по-малката ми сестра.
— Дъждокапка Четиридесет и пета — изцвърча другата.
— В нашата кохорта много наблягаме на Дъждокапките — и се изкиска.
— Радвам се да се запознаем — важно заяви Дорс — обаче сега трябва да разбера как да се обръщам към вас. Не мога просто да казвам „Дъждокапке“, нали?
— Не — отвърна Дъждокапка Четиридесет и пета. — Ако и двете сме тук, трябва да използваш пълните ни имена.
— А какво ще кажете — обади се Селдън — просто за Четиридесет и пета и Четиридесет и трета, мили дами?
Двете крадешком му хвърлиха по един поглед, но не издумаха и дума.
Дорс меко напомни:
— Аз ще се оправям с тях, Хари.
Той отстъпи назад. Трябваше да предположи, че са неомъжени млади жени и, напълно вероятно, че не им се полага да разговарят с мъже. По-възрастната изглеждаше по-мрачновата и може би бе по-пуритански настроена. Това трудно можеше да се прецени от няколкото думи и бързия поглед, но той имаше такова предчувствие и смяташе да му се довери.
— Работата, Сестри, е там — подхвана Дорс — че ние, туземците, не знаем как да използваме кухнята.
— Искаш да кажеш, че не знаеш да готвиш? — Дъждокапка Четиридесет и пета придоби шокиран и наставнически вид. Дъждокапка Четиридесет и трета пък сподави едно изкикотване. (Селдън реши, че първоначалната му преценка за двете е била правилна.)
— Навремето имах своя собствена кухня — поясни историчката — но тя не беше като тази, а и не зная какви са вашите храни, нито как да ги приготовлявам.
— То е съвсем просто — кимна Дъждокапка Четиридесет и пета. — Ние ще ти покажем.
— Ще ти направим хубав, питателен обяд — добави Дъждокапка Четиридесет и трета. — Ще го сготвим и за… двама ви — тя се поколеба, преди да произнесе последните думи Очевидно й костваше значително усилие дори да признае съществуването на някой мъж.
— Ако нямате нищо против — рече Дорс — бих искала да бъда заедно с вас в кухнята и вие да ми обяснявате. В края на краищата, Сестри, не мога да очаквам да идвате по три пъти на ден, за да ни готвите.
— Ние всичко ще ти покажем — обеща Дъждокапка Четиридесет и пета, като кимаше сковано с глава. — Само че за една туземка може да се окаже трудно да се научи. Няма да имаш… усет как да го вършиш.
— Ще опитам все пак — усмихна се чаровно Дорс.
Трите изчезнаха в кухнята. Селдън се загледа след тях и реши да обмисли стратегията, която възнамеряваше да използва.
IX. МИКРОФЕРМАТА
МИКОГЕН — Микрофермите на Микоген са легендарни, въпреки че днес те съществуват единствено в често използвани сравнения от рода на „богато като микогенските ферми“ или „вкусно като микогенска мая“. Във всеки случай, макар подобни възхвали да проявяват тенденция да се засилват с времето, известно е, че Хари Селдън е посетил тези ферми и в мемоарите му има позовавания, които по-скоро поддържат общото мнение…
40
— Това си го биваше! — доволно възкликна Селдън. — Беше значително по-вкусно от храната, дето я донесе Сивоблак.
— Спомни си, че жена му е трябвало да я приготви на бърза ръка и посред нощ — изтъкна Дорс. После, след кратко колебание, прибави: — По-добре да бях казала „съпругата“. В техните уста „жена“ придобива смисъл на притежание, като „моята къща“ или „моята роба“ например. Абсолютно унизително.
— Да, вбесяващо е. Само че те спокойно биха могли да произнесат и „съпруга“ така, че да звучи не по- малко частнособственически. Просто това им е начин на живот и Сестрите като че ли нямат нищо против него. Ние с теб едва ли ще го променим, като им изнасяме лекции. Между другото, гледа ли ги как готвят?
— Да, правеха го така, че изглеждаше много просто. По едно време се усъмних дали ще запомня всичко, което правят, а те ме успокоиха, че не е и необходимо. Можела съм да се задоволя само с подгряване. Доколкото разбрах, при печенето към хляба се добавя някакъв микродериват, който хем кара тестото да втаса, хем придава на изпечения самун хрупкавост и аромат. Има съвсем лек намек за люто, не намираш ли?
— Не мога да кажа, но каквото и да е, не ми стигна. Пък и супата… Позна ли някои от зеленчуците?
— Не.
— А какво беше нарязаното месо? Би ли могла да установиш поне това?
— Мисля, че всъщност не беше нарязано месо. На Сина имаме едно ястие с агнешко и днешното ми
