— А споменават ли името на собствения си свят; този, с който би трябвало почти изцяло да се занимават? Ако не го наричат Земя, тогава как го наричат?
— Както и може да се очаква, казват му просто „светът“ или „планетата“. От време на време „Най- стария“ или пък „Светът на Зората“, което, предполагам, има поетическо значение, макар да не ми е ясно какво точно. Допускам, че човек трябва да изчете цялата Книга и тогава някои неща ще започнат постепенно да придобиват смисъл. — Той погледна томчето в ръката си с известно отвращение. — Това обаче ще отнеме твърде много време, а пък и не съм сигурен, че накрая ще помъдрея.
Дорс въздъхна.
— Съжалявам, Хари. Имаш толкова разочарован вид.
— Защото наистина съм разочарован. Грешката обаче си е моя. Не трябваше да очаквам твърде много. Впрочем, като се замисля сега, сещам се, че на едно място споменават света си и като „Аврора“.
— Аврора? — вдигна вежди историчката.
— Прилича ми на собствено име. Иначе няма никакъв смисъл. За теб това означава ли нещо?
— Аврора… — Дорс леко се намръщи. — Не мога да кажа, че някога съм чувала за планета с подобно име в цялата история на Галактическата империя, нито пък, ако е там въпросът, по време на нейното създаване, но аз естествено не претендирам да зная имената на всеки от двадесет и петте милиона свята. Ако някога се върнем в Стрилинг, бихме могли да поровим в университетската библиотека. Няма обаче никаква полза да се опитваме да открием библиотека тук, в Микоген. Не знам защо, но съм сигурна, че цялото им познание е в Книгата. Ако нещо го няма тук, значи то не ги интересува.
Селдън се прозина и каза:
— Мисля, че си права. Във всеки случай, не виждам смисъл да чета повече, а и се съмнявам, че мога още да си държа очите отворени. Нещо против да угася светлината?
— За мен ще е добре дошло, Хари. И нека сутринта да поспим малко по до късно.
После, вече в тъмното, Селдън меко каза:
— Разбира се, някои подробности от всичко онова, което те твърдят, са странни. Например говорят за продължителност на живота на тяхната планета от порядъка на три-четири века.
— Века?
— Да. Пресмятат възрастта си в десетилетия, а не на години. Човек изпитва странно чувство, тъй като толкова много от онова, което разказват, изглежда съвсем делнично, че когато те сюрпризират с нещо толкоз необичайно, почти се улавяш, че вярваш в него.
— Ако усещаш, че започваш да вярваш, трябва да те осведомя, че в множество легенди от първобитен произход ранните водачи са надарени с удължен живот. Нали разбираш, след като ги обрисуват тъй невероятно героични, изглежда съвсем естествено да имат и съответстващото им дълго съществувание.
— Наистина ли? — рече Селдън с нова прозявка.
— Да. А най-доброто лечение за лековерие в напреднала фаза е човек да се наспи и да обмисли нещата отново на сутринта.
И като се забави само колкото да помисли, че подобна продължителност на живота спокойно може сама по себе си да е достатъчна причина човек да се опита да проумее цяла една пълна с хора Галактика, той заспа.
48
На следващата сутрин — отпочинал, освежен и горящ от нетърпение наново да започне проучването на Книгата, Хари попита Дорс:
— Та колко възрастни каза, че са Дъждокапките?
— Не зная. Двадесет-двадесет и две.
— Добре, хайде да допуснем, че наистина живеят три-четири столетия…
— Хари! Това е смешно.
— Казах да допуснем. В математиката през цялото време казваме „да допуснем“, а после проверяваме дали ще приключим с нещо гарантирано невярно или ще стигнем до вътрешно противоречие. Удълженият живот почти сигурно ще означава и удължен период на развитие. Те може да изглеждат в началото на двадесетте си години, а в действителност да са на шестдесет.
— Трябваше да ги попиташ на колко години са.
— И със сигурност да приема, че щяха да ме излъжат.
— Провери тогава в удостоверенията им за раждане.
Селдън се усмихна накриво.
— Хващам се на бас на каквото пожелаеш, че ще заявят, че не пазят архиви или пък, ако имат такива, ще настояват, че са забранени за туземци.
— Не се басирам — отвърна Дорс. — Защото, ако това е вярно, тогава няма никакъв смисъл да предполагаме каквото и да било за възрастта им.
— О, не. Разглеждай го по друг начин. Ако микогенците имат повишена продължителност на живота, която е, да речем, три-четири пъти по-голяма от тази на обикновените хора, те не биха могли да раждат прекалено много деца, без числеността им да нарасне застрашително. Нали си спомняш, Слънцар спомена нещо в смисъл, че населението им не се увеличава, а сетне от яд едва не си прехапа езика.
— Какво искаш да кажеш? — явно заинтригувана попита Дорс.
— Когато бях заедно с Дъждокапка Четиридесет и трета, не видях никакви деца.
— Из микрофермите ли?
— Да.
— А нима очакваше там да има деца? Аз пък ходих с Дъждокапка Четиридесет и пета по магазините и из жилищните равнища и те уверявам, че видях доста малчугани от всички възрасти, включително и съвсем невръстни.
— Аха — Селдън изглежда пак се разочарова. — Следователно това означава, че не се радват на удължена продължителност на живота.
— Ако следвам твоя начин на аргументация, бих казала, че определено не живеят по-дълго от нас. Наистина ли си го мислеше?
— Не, не категорично. Само че човек не може да прави предположения, без по един или друг начин да се опитва да ги изпробва…
— Така обаче ще прахосаш доста време, размишлявайки над всички неща, които на пръв поглед изглеждат странни.
— Дорс, някои неща, които на пръв поглед изглеждат странни, изобщо не са такива… А, хрумна ми нова идея! От нас двамата все пак ти си историкът. Случвало ли ти се е да попаднеш в работата си на някакви предмети или явления, наречени „роботи“?
— Сега превключи на друга легенда, при това много популярна. Доста светове фантазират, че в праисторическите времена са съществували човекоподобни машини. Точно тях са наричали роботи. Приказките вероятно произлизат от един основен мит, тъй като главната им тема е една и съща. Роботите били изобретени, броят им се увеличил и способностите им станали почти свръхчовешки. Те застрашили човечеството и били унищожени. Във всеки случай — били унищожени, преди да има истински достоен верни исторически данни за тях. Обичайното тълкуване е, че тази история обрисува символично рисковете и опасностите от изследването на Галактиката по времето, когато хората са започнали да я завладяват, тръгвайки във всички посоки от света или световете, които първоначално са били техни домове. Сигурно винаги е съществувал страхът от сблъсък с други, по-интелигентни същества.
— Не е изключено наистина да са се сблъскали — поне веднъж — и това да е породило легендата…
— Само дето на нито един от населените с хора светове не е открита каквато и да било следа от някаква предчовешка или нечовешка интелигентност.
— Но защо „роботи“? Означава ли нещо тази дума?
— Не ми е известно. Приема се като еквивалент на познатото ни „автомати“.
— Автомати! Добре де, защо не си го кажат тъй?
— Защото, когато разказват някоя древна легенда, хората използват за по-голяма достоверност
