По-скоро съм готов да рискувам и да пробваме сами да намерим пътя, та ако ще и е цената на един-два грешни завоя.
Дорс запрелиства внимателно брошурата и след това недоволно каза:
— Добре де, тук явно се придава важно значение на Сакраториума. Мисля, че това си е съвсем естествено. Предполагам, че всеки микогенец по едно или друго време би поискал да иде там — и след като помисли няколко секунди, добави: — Слушай какво. Май няма никакъв начин да използваме превозно средство…
— Защо?
— Не се вълнувай. Очевидно не би могло да стане с едно. Ще трябва да се прехвърлим от него на друго.
Селдън шумно въздъхна.
— Разбира се. Не можеш да вземеш експрес до половината места на Трантор, без да правиш прехвърляния.
Дорс го стрелна със снизходителен поглед.
— Това също ми е известно. Просто съм свикнала тези неща да ми ги казват. Когато разчитат самият ти да го откриеш, и най-простите работи могат да ти се изплъзнат… за малко.
— Добре, мила, недей да нервничиш! Ако сега си наясно с пътя, води. Аз кротко ще те следвам.
И тя го поведе, докато стигнаха до една пресечка, където спряха.
На същото кръстовище имаше трима мъже в бели фусти и чифт сивофусти жени. Математикът опита да им отправи неопределена усмивка, но те му отвърнаха с безизразни физиономии и погледнаха встрани.
Точно в тоя момент превозът пристигна. На родната планета на Селдън биха го нарекли бус. Вътре имаше двайсетина облицовани седалки, всяка от които побираше четирима души. За седалките имаше собствени врати от двете страни на буса. Щом той спреше, пасажерите изскачаха. (За миг Селдън изпита безпокойство за онези, които излизаха от външната, обърнатата към трафика, но сетне забеляза, че другите превозни средства изчакваха, щом доближат до буса. Нито едно не минаваше покрай него, докато той стоеше на спирките.)
Дорс нетърпеливо побутна Селдън и той се настани на една от седалките, където имаше две свободни съседни места. Спътничката му го последва. (Вече бе забелязал, че мъжете винаги влизат и излизат първи.)
— Престани да изучаваш човечеството — смъмри го шепнешком историчката. — По-добре гледай какво има наоколо.
— Ще опитам.
— Ето това например. — И тя посочи една отделена с гладка преграда зона на гърба на седалката пред всеки от тях. Щом превозното средство потеглеше, появяваше се надпис, съобщаващ следващата спирка и по-забележителните сгради или пресечки, които се намират наблизо.
— Вероятно то ще ни извести, когато наближим удобно за прехвърляне място. Е, този сектор поне не е напълно варварски.
— Хубаво — кимна Селдън. След малко се наклони към Дорс и прошепна: — Никой не ни гледа. Откривам го на всяко по-многолюдно сборище. Издигат изкуствени бариери, за да запазят личното си усамотение. Мислила ли си някога над това?
— Винаги съм го приемала като нещо естествено. Ако ще е едно от правилата в твоята психоистория, едва ли ще впечатли особено някого.
Точно както бе предположила Дорс, указателната плочка пред тях своевременно обяви мястото, където можеха да се прехвърлят на пряката линия към Сакраториума.
Излязоха и отново зачакаха.
Всъщност съвсем скоро към тях приближи друг бус. Намираха се на път с доста голямо движение, което съвсем не бе чудно, тъй като Сакраториумът просто бе обречен да бъде в самото сърце на сектора.
Когато пак се качиха, Селдън прошепна:
— Не си плащаме.
— Според картата общественият транспорт е безплатен.
Математикът издаде напред долната си устна.
— Колко цивилизовано! Изглежда никога нищо не е в чист вид — нито назадничавостта, нито варварството.
Дорс обаче го смушка и прошепна:
— Нарушават правилото ти. Наблюдават ни. Онзи мъж вдясно от теб.
51
Той леко отмести поглед. Човекът отдясно беше доста кльощав и изглеждаше много стар. Имаше тъмнокафяви очи и смугла кожа и Селдън бе сигурен, че ако не беше обезкосмен, косата му щеше да е черна.
Отново се втренчи напред и се замисли. Този Брат бе твърде нетипичен. Неколцината микогенци, на които досега бе обърнал някакво внимание, бяха сравнително високи, светлокожи и със сини или сиви очи. Разбира се, все още не бе видял достатъчно много от тях, за да може да изведе общо правило.
А след туй усети леко докосване по десния ръкав на фустата си. Колебливо се обърна и се озова пред една картичка, на която едва-едва личаха думите „Внимавай, туземецо!“.
Селдън се стресна и автоматично вдигна ръка към главата си. Мъжът до него беззвучно раздвижи устни: „Коса“.
Дланта на учения напипа мястото — няколко щръкнали косъмчета на слепоочието. Сигурно някъде бе поразместил шапчицата си. Бързо и колкото се може по-незабелязано той я придърпа, а после, преструвайки се, че поглажда темето си, се увери, че е плътно прилепнала.
Обърна се към съседа си отдясно, леко му кимна и оформи с устни едно „Благодаря“.
Другият се усмихна и с нормален разговорен тон попита:
— Към Сакраториума ли отивате?
Селдън потвърди.
— Не е трудно да се отгатне. Да слезем ли заедно? — усмивката му беше приятелска.
— Аз съм със своята…
— Със своята жена. Разбира се. Тогава и тримата, а?
Математикът не бе сигурен как трябва да реагира. Един бегъл поглед в другата посока му разкри, че очите на Дорс са насочени право напред. Не проявяваше никакъв интерес към мъжкия разговор — напълно подходящо за една Сестра държание. Само че след секунда почувства леко потупване по лявото си коляно, което прие (може би не съвсем оправдано) за: „Спокойно, всичко е наред.“
В края на краищата вроденото му чувство за вежливост надделя и той любезно заяви:
— Да, разбира се.
Разговорът се прекъсна, докато плочката отпред не им съобщи, че са пристигнали, и новият микогенски познат на Селдън се надигна да слезе.
Бусът направи широк завой около обширна паркова ивица и след като спря, всички се изсипаха навън, като мъжете ловко се шмугнаха пред жените, за да слязат първи.
От възрастта гласът на микогенеца бе леко дрезгав, но си оставаше приветлив.
— Малко е раничко за обяд, приятели — рече той — ала повярвайте, скоро всичко ще е претъпкано. Дали не искате да си купим нещо по-семпло сега и да го изядем отвън? Този район ми е познат, наблизо има едно добро място.
Селдън се зачуди дали поканата не беше някакъв трик за въвличане на наивни туземци в нещо безнравствено или пък скъпоструващо, но все пак реши да рискува.
— Много сте мил — каза той. — Ние изобщо не познаваме района и ще се радваме да ни разведете из него.
Купиха си обяд — някакви сандвичи и напитка, която приличаше на мляко — от един щанд на открито. Тъй като денят беше чудесен и имаше много посетители, старият микогенец предложи да идат в парка и едновременно с похапването да се запознаят с обстановката.
