— Специализиран антропологически термин. Става дума за сериозен и ефективен обществен натиск, забраняващ някакъв вид действие, фактът, че в Сакраториума не се допускат жени, също има силата на табу. Сигурна съм, че която и да е Сестра ще се ужаси, ако й предложим да навлезе в територията му.
— Тези напътствия, които си получила, достатъчни ли са, за да се разходя самостоятелно из него?
— На първо място, Хари, няма да отидеш сам. Аз ще дойда с теб. Мисля, че вече обсъждахме това и ти обясних, че не мога да те защищавам от разстояние — нито от буря със суграшица, нито от фатални жени. На второ място, не е практично да обмисляш как да стигнеш пеша дотам. Секторът може и да е малък в сравнение с другите, но не е чак толкова малък.
— Значи с експреса…
— През територията на Микоген не минават експреси. Това би улеснило прекалено много контактите между местните обитатели и туземците. Все пак има някои удобства за широката публика — от ония, дето се срещат на по-слабо развитите планети. Всъщност Микоген представлява точно това — част от една недоразвита планета, забита като треска в тялото на Трантор, който иначе прилича на парцалена черга от развити общества. И, Хари, приключвай с Книгата колкото се може по-скоро. Очевидно докато тя е у теб, Дъждокапка Четиридесет и трета е в опасността ако разберат за постъпката й, и на нас нищо хубаво не ни се пише.
— Да не искаш да кажеш, че четенето на Книгата от туземец е табу?
— Сигурна съм.
— Е, няма да е голяма загуба, ако я върна. Деветдесет и пет процента от нея са невероятно скучни: безкрайни боричкания между политически групи; панегирици за политически решения, за чиято мъдрост едва ли мога да съдя; безкрайни проповеди на етически теми, които, дори когато отразяват просветени възгледи — а възгледите им обикновено не са никак просветени — са формулирани с толкова вбесяващо чувство за непогрешимост, че направо те предизвикват към насилие.
— Като те слушам, мога да си помисля, че ще ти направя голяма услуга, ако взема това томче от теб.
— Само дето винаги има още пет процента, в които се говори за забранената за споменаване Аврора… Все ми се струва, че там може да има нещо, което да ми свърши работа. Точно затуй исках да разбера за Сакраториума.
— Надяваш се в него да намериш потвърждение за концепцията от Книгата за Аврора?
— Донякъде. А и ужасно ме заинтересува това, което се говори там за автоматите или, нека използвам техния термин, за роботите. Тази идея много ме привлича.
— Да не би да я взимаш на сериозно?
— Почти. Ако приемеш буквално някои пасажи от Книгата, можеш да откриеш намек, че някои роботи са били човекоподобни.
— Естествено. Щом искаш да конструираш симулакрум11 на човешко същество, ще го направиш да изглежда като човешко същество.
— Да, симулакрум значи подобие, а подобието действително може и да е грубо. Един художник може да нарисува фигура само от чертички и пак да разбереш, че е изобразил човешко същество. Кръгче за главата, елипса за тялото, четири наклонени линийки за краката и ръцете, и готово. Само че аз имам предвид роботи, които наистина изглеждат като хора — до последната подробност.
— Хари, това е смешно. Представи си само колко време ще отнеме да се оформи металното тяло в идеални пропорции, с гладките извивки на лежащите под кожата мускули…
— Кой е казал „метално“, Дорс? Останах с впечатлението, че тези роботи са органични или псевдоорганични. Изглежда са покрити с кожа, така че по никакъв начин не можеш лесно да направиш разлика между тях и хората.
— Това ли разправя Книгата?
— Не чак тъй многословно. Може обаче да се заключи, че…
— Заключението си е твое, Хари. Не бива да го взимаш насериозно.
— Остави ме да опитам. Открих четири неща, които мога да извлека по логически път от онова, което Книгата говори за роботите — и проследих всички референции, които има в индекса. Първо, както обичам да се изразявам, те, или поне някои от тях, точно наподобяват хората; второ, имат много голяма продължителност на живота…
— По-добре говори за „ефективност“ — прекъсна го Дорс — защото иначе току-виж наистина започнеш да ги възприемаш като хора!
— Трето — без да й обърне внимание продължи Селдън — най-малко един от тях продължава да живее и сега.
— Хари, това е една от най-разпространените легенди. Древният герой не умира, а остава с намалени жизнени функции, винаги готов да се върне, за да спаси своите хора, когато те изпаднат в някаква беда. Наистина, Хари!
— Четвърто — отброи ученият, отново без да клъвне въдицата — открих пасажи, които намекват, че в централния Храм или Сакраториума, ако това е той — макар аз всъщност да не срещнах тази дума в Книгата — има робот.
Замълча за малко, а сетне попита:
— Разбираш ли?
— Не. Какво да разбирам? — рязко реагира историчката.
— Ако комбинираме и четирите точки, ще излезе, че е възможно един робот да изглежда досущ като човек; а също и да е жив, като е живял, да речем, през всичките последни двадесет хиляди години; и последно — че той сега е в Сакраториума.
— Хайде, Хари, ти просто не можеш да вярваш в това.
— И действително не вярвам, но пък и не мога да го зарежа просто ей така. Ами ако все пак е вярно? Ами ако, макар и шансът да е едно на милион, излезе вярно? Не разбираш ли колко полезен може да ми бъде — той? Сигурно помни Галактиката такава, каквато е била много по-отдавна, отколкото е описана в съществуващите достоверни исторически записи. Би могъл да ми помогне да направя от психоисторията нещо… възможно.
— Дори и да беше вярно, мислиш ли, че микогенците ще ти позволят да видиш и интервюираш робота?
— Нямам намерение да ги моля за разрешение. Ако не друго, мога да ида в Сакраториума и да видя дали там наистина има нещо за интервюиране.
— Не и сега. Най-рано утре. И ако до сутринта не си размислил, отиваме двамата.
— Ти ми каза, че не пускат жени… — Сигурна съм, че позволяват на жените да го гледат поне отвън, а и подозирам, че това е всичко, което ще можем да сторим.
Селдън разбра, че този път тя държи желязно на своето.
50
Беше съвсем склонен да остави Дорс да го води. Тя вече бе излизала по главните пътища на Микоген и много повече от него изглеждаше на „ти“ с тях.
Сбърчила вежди, Дорс Венабили обаче далеч не бе тъй въодушевена от подобна възможност.
— Виж какво — каза тя — предупреждавам те, че лесно можем да се изгубим.
— Не и с тази брошурка — отвърна Селдън.
Историчката нетърпеливо го погледна.
— Не си отвличай вниманието от Микоген, Хари. Бих искала да имам компюкарта, за да мога да й задавам въпроси. А тукашният вариант е просто парче сгъната пластмаса. Не мога да му кажа къде се намирам. Не мога нито да му го река на глас, нито като натисна нужните клавиши. Не мога да му го съобщя и по никакъв друг начин. Това нещо е отпечатано.
— Тогава прочети текста.
— Мъча се да го направя, само че той е писан за хора, запознати със системата. Ние ще трябва да питаме.
— Не, Дорс. Това ще е последното, до което ще прибегнем. Не искам да привличаме вниманието им.
