Сега вече микогенецът като че сериозно се засегна и не продума нищо.
Обзет от желание да върне разговора в първоначалното му русло, Селдън попита:
— Кажете ми, Мицелий Седемдесет и втори, могат ли туземците да влизат като зрители в Сакраториума?
Другият енергично поклати глава.
— Никога. Той е само за синовете на Зората.
— Само за синовете ли? — натърти историчката.
За миг местният философ изглеждаше потресен, но после с опрощаващ тон обясни:
— Май забравих, че все пак вие сте туземци… Дъщерите на Зората влизат само в определени дни и часове. Просто такъв е обичаят. Не твърдя, че аз го одобрявам. Ако зависеше от мен, щях да кажа: „Влизайте. Радвайте се, ако можете.“ Всъщност по-скоро другите биха го сторили, а не аз.
— Никога ли не сте влизали там?
— Когато бях малък, родителите ми ме заведоха, обаче — той поклати глава — вътре имаше само хора, които се блещеха в Книгата, четяха от нея и въздишаха, и плачеха за някогашното време. Много е потискащо. Не можеш да разговаряш с никого. Не можеш да се смееш. Не можеш дори да поглеждаш към останалите. Умът ти трябва да е изцяло насочен към Изгубения свят. Изцяло! — Той махна с ръка. — Не е за мен. Аз съм учен и искам целият свят да е открит…
— Чудесно — бързо каза Селдън. — И ние така се чувстваме. Ние също сме учени — Дорс и аз.
— Зная — кимна Мицелий Седемдесет и втори.
— Тъй ли? Откъде?
— Просто трябваше да сте такива. Единствените туземци, които се допускат в Микоген, са имперски чиновници, дипломати, важни търговци и учени, а на мен вие не ми приличахте на нито една от първите три групи. Точно това ме заинтересува у вас — съвсем неочаквано той се усмихна.
— Е, такива сме. Аз съм математик. Дорс е историчка. А вие?
— Специализирал съм се в… културата. Прочел съм всички велики литературни творби на туземците: Лисауер, Ментон, Новигор…
— И ние сме чели великите творби на вашите хора. Аз например съм чел Книгата… За Изгубения свят.
От изненада Мицелий Седемдесет и втори широко отвори очи. Маслиновата му кожа като че леко избледня.
— Чели сте я? Как? Къде?
— В нашия Университет имаме копия, които можем да ползваме, ако получим разрешение за това.
— Копия от Книгата?
— Да.
— Чудя се дали старейшините знаят…
— И за роботите съм чел — подхвърли уж случайно Селдън.
— Роботите?
— Да. Точно затова бих искал да вляза в Сакраториума. За да видя робота. (Дорс леко го срита в кокалчето, но той не й обърна внимание.)
— Аз не вярвам на тези неща — смутолеви Мицелий Седемдесет и втори. — Учените хора не вярват… — И се озърна, сякаш се боеше да не го чуят.
— Чел съм, че в Сакраториума все още съществува един робот — допълни Селдън.
Микогенецът сякаш се заключи в себе си:
— Не искам дори да приказвам за такива глупости…
— Къде по-точно щеше, да бъде, ако се намираше в Сакраториума? — не престана с въпросите си математикът.
— Дори и да има робот вътре, не бих могъл да ви кажа. Не съм бил там от дете.
— А щяхте ли да знаете, ако вътре съществува някакво специално място или, да речем, някакво скривалище?
— Трябва да е Гнездото на старейшините. Там влизат единствено те, обаче… в него няма нищо.
— Вие влизал ли сте някога?
— Не, разбира се, че не съм влизал.
— Тогава откъде знаете?
— Не зная дали няма и нарово дърво. Не зная дали няма лазерен орган. Не зная дали няма още един милион други неща… Нима моето незнание за тяхната липса означава, че те са там?
За миг Селдън почувства, че няма какво да каже.
Разтревоженото лице на Мицелий Седемдесет и втори се озари от сянка на усмивка. Той обясни:
— Така разсъждават учените. Виждате ли, аз не съм цвете за мирисане. Само че въпреки това не ви съветвам да се опитвате да влезете в Гнездото на старейшините. Не мисля, че би ви харесало онова, което ще ви се случи, ако открият вътре туземци. Е, нека ви споходи най-доброто от Зората — и той внезапно, без предупреждение стана и забързано се отдалечи.
Изненадан, Селдън се ококори подире му.
— Какво го накара да хукне така?
— Мисля — рече Дорс — че е защото идва някой друг.
Наистина идваше някой друг. Към тях величествено се плъзгаше висок мъж с изпипана бяла фуста, пресечена от още по-изпипан и леко блестящ червен шарф. Имаше невъзможния да бъде изтълкуван погрешно вид на човек с власт и още по-трудния за сбъркване вид на властник, който не е доволен.
52
Щом микогенецът наближи, Селдън стана. Нямаше и най-слабата представа дали това е подходящото учтиво държание, но пък ясно съзнаваше, че едва ли ще му навреди. Дорс Венабили стана заедно с него и внимателно сведе очи.
Другият мъж спря пред тях. Той също бе стар, но възрастта му личеше много по-слабо, отколкото на Мицелий Седемдесет и втори. Старостта бе придала елегантност на все още хубавото му лице. Голата му глава бе приятно закръглена, а очите му — изненадващо сини, в остър контраст с яркото, почти пламтящо червено на шарфа…
— Виждам, че сте туземци — заяви новодошлият.
Гласът му бе по-остър, отколкото Селдън очакваше, но говореше бавно, сякаш съзнаваше тежестта на всяка дума, която произнася.
— Така е — вежливо, но твърдо отвърна Селдън. Не намираше никаква причина да не се съобрази с достойнството на другия, но и не възнамеряваше да изостави своето собствено.
— Вашите имена?
— Аз съм Хари Селдън от Хеликон. Моята компаньонка е Дорс Венабили от Сина. А вашите, микогенецо?
Очите на мъжа се присвиха недоволно, но той очевидно също можеше да уважава аурата на властта, когато се сблъска с нея.
— Аз съм Къснебе Втори — отвърна, като леко повдигна глава — и съм старейшина на Храма. А вашият пост, туземецо?
— Ние — подчерта местоимението Селдън — сме учени от Стрилингския университет. Аз съм математик, а моята компаньонка е историчка, и сме дошли тук да изучим микогенските обичаи.
— С чие разрешение?
— С разрешението на Слънцар Четиринадесети, който ни приветства, когато пристигнахме.
За миг Къснебе Втори сякаш загуби дар слово, а сетне на лицето му се появи лека усмивка и изражението му стана почти благо.
— Върховният старейшина. Познавам го добре.
— Така и би трябвало — любезно кимна Селдън. — Има ли още нещо, господине?
— Да — старейшината положи усилия да си върне превъзхождащата позиция. — Кой беше мъжът с вас, дето бързо се махна, когато наближих?
