Докато вървяха, Селдън забеляза, че Сакраториумът възпроизвежда в силно умален вид императорския дворец, а теренът наоколо наподобява, също в силно умален вид, дворцовия парк. Не му се вярваше, че микогенците се възхищават особено от имперската институция и че отношението им към нея включва нещо друго освен омраза и презрение, обаче явно дори те не можеха да устоят на културното привличане.
— Прекрасно е, нали? — с нескрита гордост отбеляза микогенецът.
— Наистина — потвърди Селдън. — Как само блести на светлината!
— Всичко наоколо — продължи водачът им — е оформено по подобие на правителствената територия на нашия Свят на Зората — е, наистина в направо миниатюрен вид.
— Виждали ли сте някога парка на императорския дворец? — внимателно подпита Селдън.
Микогенецът схвана намека, но ни най-малко не се засегна.
— И те са копирали Света на Зората… доколкото са могли.
Макар силно да се съмняваше в това, математикът предпочете да премълчи.
— Чудесно! — възкликна другият с блеснали от удоволствие очи. — Никой не ми е взел мястото. Наричам го свое само защото ми е любимото за сядане. Има прекрасен изглед към страничната стена на Сакраториума ей там, оттатък дърветата. Моля, настанете се. Не е студено, уверявам ви. И вашата компаньонка също може спокойно, да седне. Тя е туземка, знам, и има други обичаи. Тя… тя може да говори, ако желае.
Дорс сурово го изгледа и седна.
Като отчете факта, че сигурно ще поостанат за известно време с този стар микогенец, Селдън протегна ръка и се представи:
— Аз съм Хари, а моята компаньонка е Дорс. Опасявам се, че ние не използваме номера.
— Всекиму неговото… или нейното — сърдечно заяви другият. — Аз съм Мицелий Седемдесет и втори. Ние пък сме голяма кохорта.
— Мицелий? — повтори Селдън с леко объркване.
— Виждате ми се изненадан — рече микогенецът. — Доколкото разбирам, досега сте общували само с членове от нашите старейшински родове. Имена от типа на Облак, Слънчевлъч и Звездосвет — все астрономически.
— Да си призная… — започна ученият.
— Е, сега пък се запознахте с един от по-нисшите класи. Взимаме имената си от почвата и микроорганизмите, които отглеждаме. Напълно почтени имена.
— В това съм сигурен — отвърна Селдън — и отново ви благодаря, загдето ми помогнахте да… да реша моя проблем в транспорта.
— Вижте какво — назидателно рече Мицелий Седемдесет и втори — аз наистина ви спестих много неприятности. Ако някоя Сестра ви беше видяла преди мен, несъмнено щеше да писне и най- близкоседящите Братя щяха да ви изхвърлят от буса — може би дори без да го изчакат да спре.
Дорс се приведе напред, за да може да го погледне.
— А защо вие самият не реагирахте по този начин?
— Аз ли? Аз не изпитвам никаква вражда към туземците, защото съм учен.
— Учен?
— Първият от моята кохорта. Ходих на училище в Корпуса към Сакраториума и имах отлични бележки. Изучавал съм всички древни изкуства и притежавам разрешително да влизам в Туземната библиотека, където се пазят книгите, написани от туземци. Мога да чета която си ща! Имам право да боравя дори с компютризирани… Тези занимания разширяват кръгозора. Хич не се трогвам, че се е подала малко растителност. Много пъти съм виждал снимки на мъже с коса. И на жени също — той бързо погледна към Дорс.
Известно време ядоха мълчешком, а сетне Селдън каза:
— Забелязах, че всеки Брат, който влиза или излиза от Сакраториума, носи червен шарф.
— О, да — отвърна Мицелий Седемдесет и втори. — През лявото рамо и дясната страна на талията; обикновено много фантазе избродирани.
— Защо ги носят?
— Наричат се „обия“12. Символизират радостта, която човек изпитва, когато влезе вътре, и кръвта, която трябва да пролее, за да запази святостта му.
— Кръвта ли? — смръщи се Дорс.
— Просто символ. Никога не съм чувал някой наистина да е пролял кръв заради Сакраториума. Ако е там въпросът, и радостта не е чак толкоз голяма. Най-вече вайкане, оплакване и самоунижаваме пред Загубения свят — гласът му стана приглушен и много мек. — Колко глупаво!
— Вие не сте ли… вярващ? — внимателно го запита историчката.
— Аз съм учен — отвърна микогенецът с явна гордост. Щом се усмихна, лицето му се набръчка и следите на възрастта се очертаха още по-ясно. Селдън се позачуди колко ли стар всъщност е мъжът насреща му. Няколко столетия?… Не, това вече го отхвърлиха. Не беше възможно и все пак…
— На колко години сте? — изведнъж, без да иска, изтърси той.
Мицелий Седемдесет и втори с нищо не показа, че е засегнат от въпроса; не прояви и никакво колебание да отговори:
— Шестдесет и седем.
Математикът обаче искаше да узнае повече.
— Казаха ми, че вашите хора вярват как много, много отдавна всички са живеели по няколко столетия…
Другият озадачено го погледна.
— Откъде научихте? Някой трябва да си е отворил устата, без да му е дошъл редът; но иначе е истина. Действително има такова вярване. Само простите хора го споделят, но пък старейшините охотно го подклаждат, защото това показва нашето превъзходство. Всъщност средната ни продължителност на живота е по-висока, тъй като ядем рационално, макар че рядко се случва някой да доживее един век.
— Доколкото разбирам, вие не мислите, че микогенците превъзхождат останалите — отбеляза Селдън.
— Те са си съвсем наред — каза местният учен. — Във всеки случай със сигурност не са по-нисши. Аз обаче все пак смятам, че всички хора са равни. Дори жените — добави той и отново погледна Дорс.
— Не смятам — заяви Селдън — че мнозина от вашите хора ще се съгласят с това.
— Нито пък мнозина от вашите — отвърна Мицелий Седемдесет и втори с леко възмущение. — Аз обаче тъй мисля. Един учен трябва да мисли така. Разгледал съм и съм изчел цялата велика литература на туземците. Разбирам вашата култура. Писал съм дори статии за нея. Мога да седя тук също тъй непринудено, както ако вие бяхте… като нас.
Леко амбицирана, историчката реши да се включи в разговора.
— Изглежда се гордеете, че разбирате мисленето на туземците. Пътували ли сте някога извън Микоген?
Мицелий Седемдесет и втори сякаш леко се смути.
— Не.
— Защо? Щяхте да ни опознаете още по-добре.
— Нямаше да се чувствам спокойно. Сигурно щеше да се наложи да нося перука. Бих изпитвал срам…
— Защо перука? — продължи атаката Дорс. — Можехте да си останете плешив.
— Не — възрази Мицелий Седемдесет и втори — едва ли ме мислите за чак такъв глупак. Всички космати щяха да се държат зле с мен.
— Да се държат зле? Но защо? — удивено възкликна Дорс. — Навсякъде по Трантор, а и на всеки друг свят има сума ти естествено плешиви хора.
— Баща ми е съвсем плешив — додаде Селдън — и предполагам, че ще дойде време, когато и аз ще оплешивея. Косата ми и сега не е много гъста.
— Това не е плешивост — настоя Мицелий Седемдесет и втори. — Вие запазвате по малко растителност отстрани и над очите си. Имам предвид лис, без никаква коса.
— Никъде по тялото? — заинтересува се Дорс.
