— Винаги.
— Добре. Накарах генерал Тенар да се замисли над един любопитен проблем.
— Какъв проблем?
— Ами поразсъждавах над данъчното облагане и му посочих, че поради усилията данъците да се разпределят справедливо върху населението, те стават все по-сложни и по-сложни, неудобни за работа и скъпоструващи. Очевидното внушение беше, че системата трябва да бъде опростена.
— Това изглежда разумно.
— Донякъде да, но е възможно в резултат от нашия малък разговор Тенар да я опрости нереално много. Данъчното облагане престава да бъде ефективно, и в двата крайни случая, разбираш ли? Усложниш ли го прекалено, хората няма да го проумеят и да плащат за една твърде голяма и скъпа данъчна организация. Опростиш ли го прекалено, народът ще реши, че е нечестно, и ще започне силно да недоволства. Най- простият данък е данъкът на глава, при който всеки внася еднаква сума, ала несправедливостта да третираш и бедни, и богати по един и същ начин е съвсем очевидна, за да не бъде забелязана.
— А ти не обясни ли това на генерала?
— Така се получи, че нямах тази възможност.
— Вярваш ли, че Тенар ще опита данъка на глава?
— Смятам, че ще се замисли да го въведе. Ако го стори, няма начин да не се разчуе и дори само туй ще бъде достатъчно, за да предизвика бунтове и евентуално да свали правителството.
— И ти нарочно ли го направи, татко?
— Естествено.
Рейч поклати глава:
— Не мога да те разбера напълно, татко. В личния си живот си най-приятният и кротък човек в Империята и въпреки всичко можеш преднамерено да предизвикаш ситуация, при която ще има бунтове, потисничество, смъртни случаи. Много неща ще бъдат разрушени, татко. Помислил ли си за последиците?
Селдън се облегна на стола си и тъжно рече:
— За нищо друго не мисля, Рейч. Когато за пръв път започнах да се занимавам с психоисторията, тя ми се струваше съвършено академична задача. Изглеждаше нещо, което по всяка вероятност въобще не може да бъде разработено, а ако пък бъде разработено, няма да се приложи на практика. Само че десетилетията си минаваха, ние научавахме все повече и повече и след това дойде ужасната необходимост наистина да го приложим.
— Така, че да умират хора?
— Не, така, че да умират по-малко хора. Ако сега нашите психоисторически анализи са верни, хунтата ще оцелее още няколко години и има различни варианти, по които може да се сгромоляса. Всички до един ще бъдат доста кървави и отчаяни. Този метод — номерът с данъчното облагане — би го направил по-гладко и кротко от всеки друг, ако, повтарям, нашите анализи са верни.
— А ако не са, тогава какво?
— В подобен случай не знаем какво ще стане. Все пак психоисторията трябва да стигне до точката, когато ще може да бъде използвана, и ние от години търсим нещо, чиито последици да изчислим с някаква сигурност и тия последици да са такива, че да са поносими в сравнение с алтернативните. В известен смисъл този номер с данъците е първият голям психоисторически експеримент.
— Да ти призная, изглежда ми съвсем прост.
— Да, ама не е. Нямаш си представа колко е сложна психоисторията. Нищо не е просто. Данъкът на глава е бил многократно изпробван. Винаги е бил непопулярен и неизбежно е предизвиквал съпротива под една или друга форма, но почти никога не се е стигало до насилствено сваляне на правителството. В края на краищата силата на държавната принуда може да бъде твърде голяма или пък да се появят методи, чрез които хората да противодействат по мирен начин и да постигнат отстъпки. Ако данъкът на глава постоянно или дори само понякога беше фатален, никое правителство не би го изпробвало. Единствената причина да бъде прилаган отново и отново е, че не е фатален. Положението на Трантор обаче не е съвсем нормално. Има известна нестабилност, която изглежда ясна при психоисторически анализ и която подсказва, че недоволството ще бъде необикновено силно, а принудата — необикновено слаба.
Гласът на Рейч издаваше съмнението му:
— Надявам се, че ще успееш, татко, но не помисли ли, че генералът ще каже, че е действал по психоисторически съвет, и ще те събори заедно със себе си?
— Предполагам, че е записал малката ни среща, ала ако я публикува, ясно ще се види, че аз съм го карал да изчака, докато мога да анализирам положението както трябва и да подготвя доклад — а той е отказал да чака.
— Ами мама какво смята за това?
— Не съм го обсъждал с нея — рече Хари Селдън. — Тя е изцяло на друга вълна.
— Наистина ли?
— Да. Опитва се да надуши някаква дълбока конспирация в Проекта, насочена срещу мен. Вярва, струва ми се, че при нас има много хора, които с удоволствие биха се избавили от моя милост — Селдън въздъхна. — Май и аз съм един от тях. С удоволствие бих се отървал от себе си като директор на Проекта и бих оставил отговорността за психоисторията на другите.
— Това, което тормози мама, е сънят на Уонда — каза Рейч. — Нали знаеш какво е отношението на мама към собствената ти безопасност? Хващам се на бас, че и един сън за твоята смърт е достатъчен да я накара да си мисли за убийствена конспирация против теб.
— Искрено се надявам да няма такава.
И при тези думи двамата мъже се разсмяха.
21
Малката лаборатория за електролупи по някаква причина поддържаше по-ниска от нормалната температура и Дорс Венабили бегло се зачуди каква ли може да е тя. Седна спокойно и зачака единствената обитателка на лабораторията да си свърши работата.
Дорс внимателно загледа жената. Слаба, с дълго лице. Не беше истински привлекателна с тия тънки устни и вдадена навътре челюст, обаче в тъмните й кафяви очи блестеше интелигентност. Светещата табелка на нейното бюро оповестяваше: СИНДА МОНАТА. Най-накрая се обърна към гостенката и рече:
— Моите извинения, доктор Венабили, но има някои процедури, които не могат да бъдат прекъсвани дори и заради съпругата на директора.
— Щяхте да ме разочаровате, ако бяхте пренебрегнали работата си заради мен. Казвали са ми отлични неща за вас.
— Винаги е приятно да го чуеш. Кой ме е хвалил?
— Няколко души — отвърна Дорс. — Доколкото схващам, вие сте един от най-известните нематематици в Проекта.
Моната примигна:
— Съществува някаква тенденция да ни отделят от аристокрацията на математиците. Аз мисля, че щом съм известна, значи всъщност съм известен член на Проекта. Няма особено значение, че не съм математик.
— Това определено ми звучи разумно. Откога сте тука?
— От две години и половина. Преди бях студентка но физика на лъченията в Стрилинг и междувременно работих две години в Проекта като стажант.
— Разбрах, че имате успех в този Проект.
— На два пъти са ме повишавали, доктор Венабили.
— Сблъсквали ли сте се с някакви трудности тук, доктор Моната? Каквото и да ми кажете, ще си остане между нас.
— Работата не е лесна, разбира се, ала ако имате предвид дали съм срещала трудности в общуването, отговорът е не. Във всеки случай не повече, отколкото ми се струва, че човек може да очаква при един голям и сложен експеримент.
