— И по-точно?
— Случайни препирни и караници. Всички сме хора.
— Но нищо сериозно?
Синда Моната поклати глава:
— Нищо сериозно.
— Доколкото разбирам, доктор Моната — подзе Дорс, — на вас се дължи разработването на едно устройство, което е от голяма важност за използването на първичния радиант. То дава възможности в него да се натъпче далеч повече информация.
Другата разцъфна в усмивка:
— Знаете ли за това? Да, електролупата. Когато я разработих, професор Селдън създаде тази малка лаборатория и ме постави да ръководя останалите изследвания в същата насока.
— Чудно ми е, че такава важна разработка не ви е извела в най-високите ешелони на Проекта.
— О, ами — рече Моната с леко смутен вид, — аз не искам да си присвоявам всички заслуги. Всъщност участвах само като техник — приятно ми е да смятам, че като много изкусен и творчески мислещ техник, — но нищо повече.
— И кой работи с вас?
— Не знаехте ли? Тамуил Илар. Той разви теорията, която направи устройството възможно, а аз проектирах и създадох същинския инструмент.
— Това значи ли, че Илар си е присвоил славата, доктор Моната?
— Не, не. Не трябва да мислите тъй. Доктор Илар не е такъв човек и напълно ми отдаде заслуженото за моята част от труда. Всъщност той имаше идея да кръсти устройството с нашите имена — неговото в моето, — ала не можа.
— Защо не можа?
— Ами, нали знаете, такова е правилото на професор Селдън — на всички прибори и уравнения да се дават функционални названия, а не персонални, за да се избегне противопоставянето. Така че въпросното устройство се нарича просто електролупа. Когато работим заедно обаче, той го нарича с имената ни и, да ви кажа, доктор Венабили, звучи страхотно. Може би някой ден всички в Проекта ще използват личните имена, поне тъй се надявам.
— И аз се надявам — учтиво кимна Дорс. — Като ви слушам отстрани, ми се струва, че Илар е много свестен човек.
— Да, свестен е — откровено заяви Моната. — Удоволствие е да работиш за него. Точно сега опитвам нов вариант на инструмента, който е по-мощен и който не го разбирам напълно. Имам предвид за какво може да се употребява. Както и да е, Тамуил Илар ме ръководи.
— Напредвате ли?
— Успяваме. Аз му дадох един прототип и той смята да го изпробва. Ако действа добре, ще продължим.
— Звучи обещаващо — съгласи се Дорс. — Какво мислите, че ще стане, ако професор Селдън се откаже от поста директор на Проекта? Ако се пенсионира?
Синда Моната погледна изненадано:
— Да не би професорът да се кани да се пенсионира?
— На мен поне не ми е известно. Просто ви го посочвам като хипотеза. Предположете, че излезе в пенсия. Как смятате, кой ще бъде безспорният наследник? От това, което ми казахте, заключавам, че бихте гласували доктор Илар да бъде новият директор.
— Да, бих го направила — отвърна Моната след кратко колебание. — Той несъмнено е най-блестящият от новите хора и вярвам, че ще съумее да ръководи Проекта по най-добрия възможен начин. Само че Илар е твърде млад. Съществуват доста стари фосили13 — е, знаете какво имам предвид, — които не биха допуснали да бъдат прередени от един младок.
— Ще назовете ли някой конкретен фосил? Не забравяйте — разговорът е конфиденциален.
— Те са неколцина, но най-вече доктор Амарил. Той е безспорният наследник.
— Да, разбирам какво имате предвид — Дорс стана. — Е, благодаря ви за помощта. Сега да ви оставя да се върнете към работата си.
Тя си тръгна, като мислеше за електролупата. И за Амарил.
22
Юго Амарил рече:
— Ха, ти пак дойде, Дорс!
— Извинявай, Юго. За втори път тая седмица те безпокоя. Всъщност ти май не се виждаш много с други хора?
— Не окуражавам хората да ме посещават, не — призна Амарил. — Все ми се пречкат и ми прекъсват мисълта. За теб това не се отнася, Дорс. Ти си нещо съвсем специално, ти и Хари. Няма ден, в който да не си спомням какво сторихте двамата за мен.
Гостенката махна с ръка:
— Забрави го, Юго. Ти толкова работиш за Хари, че отдавна си се отплатил многократно за всяка дреболия, която сме направили за теб. Как върви Проектът? Моят съпруг никога не говори за него — поне не на мене.
Лицето на Амарил просветна и сякаш в цялото му тяло се вля нов живот:
— Твърде добре. Твърде добре. Не е лесно да се приказва за него без математика, но през последните две години постигнахме изумителен прогрес — по-голям, отколкото за всичкото време преди това. Сякаш след като сме се бъхтали и бъхтали, нещата най-накрая са започнали да се разчупват.
— Чух, че новите уравнения, разработени от доктор Илар, са помогнали на положението.
— Ахаотичните уравнения? Да. До немай-къде.
— А също и електролупата е била от полза. Говорих с жената, която я е проектирала.
— Синда Моната?
— Да, тя беше.
— Много умна жена. Късметлии сме, че я имаме.
— Юго, чакай… ти не работиш ли на практика през цялото време с първичния радиант?
— Кажи-речи непрекъснато го изучавам.
— И го изучаваш с електролупата?
— Точно така.
— Никога ли не си мислил да си вземеш отпуска, Юго?
Амарил я погледна ококорено, мигайки бавно:
— Отпуска?
— Да. Сигурно си чувал тази дума и знаеш какво означава.
— Защо да си взимам отпуска?
— Защото ми се струваш ужасно изморен.
— От време на време, по малко. Само че не искам да си зарежа работата.
— Сега чувстваш ли се по-уморен, отколкото си свикнал?
— Мъничко. Остарявам, Дорс.
— Ти си само на четиридесет и девет.
— Това все пак е повече, отколкото съм бил досега.
— О’кей, остави. Кажи ми, Юго, просто за да сменим темата, как се справя с Проекта Хари? Ти си с него толкоз отдавна, че вероятно никой не го познава по-добре от теб, даже и аз. Особено що се отнася до работата му.
— Справя се отлично, Дорс. Не намирам да се е променил. Все още има най-бързия и най-блестящия мозък в околността. Старостта изобщо не му влияе — или поне не чак толкова.
— Приятно ми е да го чуя. Опасявам се, че мнението му за самия него не е тъй високо като твоето. Не приема възрастта си леко. Доста зор видяхме, докато го накараме да празнува последния си рожден ден. Между другото ти беше ли на празненството? Не те забелязах.
