— Бях за известно време. Само че, нали знаеш, на такива празненства не се чувствам твърде уютно.
— Мислиш ли, че Хари се е износил? Нямам предвид остротата на ума, говоря за физическите му възможности. Дали според теб е започнал да се уморява — да се уморява прекалено много, за да се справя с отговорностите си?
Амарил изглеждаше удивен:
— Въобще не съм мислил за това. Не мога да си го представя да се измори.
— Да, но въпреки всичко е възможно. Смятам, че от време на време му идва наум да се откаже от своя пост и да предаде задачата на някой по-млад човек.
Амарил се облегна на стола си и остави писалката, с която си играеше, откакто бе влязла Дорс.
— Какво? Това е смешно! Не е възможно!
— Уверен ли си?
— Абсолютно. Той положително не би обмислял подобно нещо, без да го обсъди с мен. А той не го е обсъждал.
— Бъди разумен, Юго. Хари е изтощен. Опитва се да не го показва, обаче е изтощен. Ами ако реши да се оттегли? Какво ще стане с Проекта? Какво ще стане с психоисторията?
Зениците на Амарил се присвиха:
— Шегуваш ли се, Дорс?
— Не. Просто се мъча да надзърна в бъдещето.
— Ами ако Хари се пенсионира, сигурно аз ще поема поста. Двамата с него движихме психоисторическата наука години наред, преди някой друг да се присъедини към нас. Само той и аз. Като изключим него, никой не познава Проекта като мен. Учуден съм, Дорс, че не смяташ за сигурно, че аз ще го поема.
— Нито аз, нито другите се съмняват, че ти си логическият приемник — рече Дорс, — но дали ти го искаш? Можеш да познаваш издъно психоисторията, ала дали желаеш да се хвърлиш в политиката и плетениците на един огромен Проект и да изоставиш по-голямата част от заниманията си, за да се справиш? Всъщност точно желанието му да поддържа всичко да върви гладко е износило така Хари. Ти би ли поел тази част от работата?
— Да, и това не е въпрос, който смятам да обсъждам. Слушай, Дорс, да не си дошла, за да ми съобщиш, че Хари се кани да ме изрита?
— Естествено, че не! — каза тя. — Как можеш да си помислиш такова нещо за Хари Селдън? Да знаеш някога да е измамил приятел?
— Е, тогава чудесно. Хайде да оставим тоя разговор. Наистина, Дорс, ако нямаш нищо против, трябва да свърша някои задачи — и той рязко й обърна гръб и пак се приведе над работата си.
— Разбира се. Не съм искала да ти отнема толкова много време.
Дорс Венабили излезе намръщена.
23
— Мамо, влизай — кимна Рейч. — Теренът е чист. Пратих Манела и Уонда навън.
Дорс влезе, огледа се по навик наляво и надясно и седна на най-близкия стол.
— Благодаря — рече. Известно време просто поседя с изражението на човек, който носи цялата тежест на Империята върху раменете си.
Рейч изчака и подзе:
— Така и не успях да те попитам за страхотното ти пътешествие в парка на Двореца. Малцина имат майчици, които биха го направили.
— Да не говорим за това, Рейч.
— Добре тогава, я чакай… Ти не си от хората, на които можеш да им четеш по лицето, но изглеждаш нещо скапана. Защо?
— Защото се чувствам, както казваш, нещо скапана. Всъщност съм в лошо настроение, понеже в ума ми се въртят ужасно важни въпроси, а няма полза да говоря на баща ти за тях. Той е най-прекрасният човек на света, обаче е доста трудно да се оправяш с него. Няма никакъв шанс да се заинтересува от някоя драма. Отхвърля всичко като мои ирационални опасения за живота му — и като произлизащи от тях опити да го защитавам.
— Хайде, мамо, ако става дума за татко, ти комай наистина имаш ирационални опасения. Ако нещо драматично ти е влязло в ума, сигурно е напълно погрешно.
— Благодаря ти. Говориш също като него и много ме обезсърчаваш. Абсолютно ме обезсърчаваш.
— Е, добре тогава, излей си болката, мамо. Сподели какво ти се върти в главата. Ама почни от началото.
— Началото е сънят на Уонда.
— Сънят на Уонда! Мамо! Май е по-хубаво да спреш още сега. Щом започваш по този начин, знам, че татко няма да пожелае да те изслуша. Искам да кажа, че ужасно се връзваш. Едно малко дете сънувало някаква история, а ти я превръщаш в голям въпрос. Направо е смешно.
— Съмнявам се, че е било сън, Рейч. Смятам, че онова, което тя си мисли, че е било сън, са били двама души от плът и кръв. Те са говорили за нещо и внучката е решила, че се тревожат за смъртта на дядо й.
— Това са свободни съчинения. Какъв шанс има да е наистина вярно?
— Просто предположи, че е вярно. Единствената фраза, която е запомнила, е „синдром на лимонада“. Защо ще сънува подобно нещо? Много по-вероятно е да го е чула и да е изкривила чутото, а в такъв случай какви са били първоначалните думи?
— Не мога да ти кажа — недоверчиво отвърна Рейч.
Дорс не пропусна да долови съмнението в гласа му.
— Мислиш си, че всичко е само в болното ми въображение. И все пак, ако се окаже, че съм права, може да излезе, че съм започнала да разплитам заговор против Хари ей тук, в Проекта.
— В Проекта има ли заговори? Звучи ми също тъй невъзможно, както и да намериш смисъл в някакъв сън.
— Всеки фундаментален експеримент е бъкан с неприязън, търкания и всевъзможни ревности.
— Сигурно, сигурно. Подхвърляме си гадории, правим си физиономии и дълъг нос, приказваме зад гърба на другите. Това обаче изобщо не е като да плетем заговори. Не е като да замисляме да убием татко.
— Разликата е само в степента, а тя може би не е голяма.
— Никога няма да накараш татко да ти повярва. Ако е там въпросът, и мен никога няма да ме накараш да повярвам — Рейч крачеше бързо напред-назад из стаята. — И ти се опитваш да откриеш тази така наречена конспирация, нали?
Дорс кимна.
— И не си успяла? Жената пак кимна.
— Мамо, не ти ли идва наум, че не я откриваш, понеже конспирацията липсва? Дорс поклати глава:
— Засега не съм успяла, но туй не подкопава убеждението ми, че заговорът не е измислица. Имам такова усещане.
Рейч се разсмя:
— Много елементарно звучи, мамо. Очаквах повече от теб, а не: „Имам такова усещане.“
— Съществува една дума, която смятам, че може да се изкриви в „лимонада“. Тая дума е „илитерата“.
— Илитерата? Какво е това?
— Илитерат-а. Членувано е. Означава неграмотен човек — така математиците в Проекта наричат нематематиците.
— Е, и?
— Да допуснем — твърдо рече Дорс, — че някой говори за „синдром на илитерата“, имайки предвид, че е открит някакъв начин да бъде убит Хари, при което един или повече от нематематиците ще играят важна роля. Това не би ли прозвучало на Уонда като „синдром на лимоната“, като знаем, че и тя като теб никога не
