„Космическия кораб и слънце“ на Империята!
Империята! Думите се врязаха в мозъка му! Бяха минали век и половина, но все още някъде дълбоко в Галактиката Империята съществуваше. И отново изплуваше далече в Периферията.
Малоу се усмихна.
9
„Далечна звезда“ пътуваше вече два дни в Космоса, когато в каютата си Хобър Малоу подаде на старши лейтенант Дроут един плик, ролка микрофилм и сребрист сфероид.
— След един час, лейтенант, вие ставате изпълняващ длъжността капитан на „Далечна звезда“, докато се върна… или завинаги.
Дроут понечи да стане, но Малоу повелително му махна да седи.
— Мълчете и слушайте. Пликът съдържа точното разположение на планетата, към която трябва да се отправите. Там ще ме чакате два месеца. Ако преди да изтекат двата месеца, Фондацията ви намери, на микрофилма е докладът ми за нашето пътуване. Но ако — гласът му прозвуча мрачно — аз не се върна до края на двата месеца и кораби на Фондацията не ви намерят, отправете се към планетата Терминус и предайте като мой доклад Капсулата на времето. Разбрахте ли?
— Да, сър.
— Никога вие или който и да е от екипажа не бива да обсъжда пред никоя инстанция моя официален доклад.
— А ако ни разпитват, сър?
— В такъв случай не знаете нищо.
— Да, сър.
Разговорът приключи и петдесет минути по-късно една спасителна капсула се отдели с лекота от борда на „Далечна звезда“.
10
Онум Бар беше стар, прекалено стар, за да се страхува. От времето на последните безредици той живееше сам в покрайниците с колкото книги бе успял да спаси от развалините. Нямаше нищо, което да се опасява да загуби, най-малко изтощителния остатък от живота си, и затова посрещна неканения гост без уплаха.
— Вратата ви беше отворена — обясни непознатият.
Произношението му беше рязко и грубо и Бар не пропусна да забележи стоманеносиньото оръжие на кръста му. В полумрака на малката стая Бар видя блясъка на силово поле, обкръжаващо човека.
— Няма причини да я държа затворена — каза той уморено. — Искате ли нещо от мен?
— Да. — Чужденецът стоеше прав в средата на помещението. Беше огромен и на ръст, и на тегло. — Вашата къща е единствената наоколо.
— Мястото е пусто — съгласи се Бар, — но на изток има град. Мога да ви покажа пътя.
— След малко. Ще разрешите ли да седна?
— Ако столовете ви удържат — отвърна сериозно старецът. И те бяха стари. Реликви от по-добра младост.
— Казвам се Хобър Малоу — продължи чужденецът. — Идвам от далечна провинция.
— Вашият език отдавна ви издаде — кимна и се усмихна Бар. — Аз съм Онум Бар от Сиуена… а навремето бях патриций на Империята.
— Значи това наистина е Сиуена. Разполагах само със стари карти, за да се ориентирам.
— Би трябвало да са наистина твърде стари, за да са променени положенията на звездите.
Бар седеше напълно неподвижен, докато погледът на другия се зарея замислено. Той забеляза, че атомното силово поле около мъжа е изчезнало и със самоирония си помисли, че личността му вече не изглежда ужасяваща за непознатите, а дори — за добро или за зло — и за враговете му.
— Къщата ми е бедна — рече той — и запасите ми са малко. Можете да споделите каквото имам, ако стомахът ви понася черен хляб и сушена царевица.
— Не, храних се скоро и не мога да остана — поклати глава Малоу. — Необходимо ми е само да ме упътите към центъра на правителството.
— Това лесно ще стане и колкото и да съм беден, няма да ме лиши от нищо. Столицата на планетата ли имате предвид или на Имперския сектор?
Очите на по-младия мъж се присвиха. :
— Двете не са ли едно и също? Това не е ли Сиуена?
— Сиуена е, да — кимна бавно старият патриций. — Но Сиуена вече не е столица на Норманния сектор. Старата ви карта все пак ви е заблудила. Звездите може и да не се променят през вековете, но политическите граници са твърде подвижни.
— Това е лошо, всъщност твърде лошо. Далеч ли е новата столица?
— На ОршаII. На около двадесет парсека. Вашата карта ще ви ориентира. Колко е стара?
— Отпреди сто и петдесет години.
— Толкова стара? — Старецът въздъхна. — Оттогава насам доста неща станаха. Знаете ли за някои от събитията?
Малоу бавно поклати отрицателно глава.
— Щастлив сте — поде Бар. — Лошо време беше за провинциите, като изключим царуването на СтанелVI, а той умря преди петдесет години. Оттогава бунтове и разруха, разруха и бунтове. — Бар се запита дали не изпада в бъбривост. В тази пустош се живееше самотно, а на него толкова рядко му се случваше да разговаря с хора.
— Разруха, а? — с внезапна острота повтори Малоу. — Говорите, сякаш провинцията е обедняла.
— Може и да не е в абсолютен мащаб. Физическите ресурси на двадесет и пет първокачествени планети се изчерпват за дълго време. Но в сравнение с богатството на последния век ние сме плъзнали доста надолу и няма никакви признаци за обрат, поне засега. Защо се интересувате от всичко това, младежо? Вие сте много жизнен и очите ви блестят!
Търговецът едва не се изчерви, когато загасналият поглед сякаш потъна дълбоко в неговия и се усмихна на онова, което видя.
— Слушайте — отвърна той, — аз съм търговец, отправял съм се към края на Галактиката. Намерих някои стари карти и съм тръгнал да разкривам нови пазари. Естествено, когато се говори за обеднели провинции, това ме смущава. Не могат да се спечелят пари от свят, в който няма пари. Е, как е например Сиуена в това отношение?
Старецът се наведе напред.
— Не мога да кажа. Има вероятност все пак да ви свърши работа. Но вие да сте търговец? Приличате повече на военен. Държите ръката си близо до оръжието, а на брадичката ви има белег от рана.
Малоу вирна глава.
— Там, откъдето идвам, законите не са много строги. Битките и белезите са част от разходите на търговеца. Но борбата е полезна само когато в края й има пари и ако мога да мина без нея, още по-добре. Е, тук ще намеря ли достатъчно пари, за да си струва битката? Както разбирам, твърде лесно мога да попадна в някое стълкновение.
— Съвсем лесно — съгласи се Бар. — Можете да се присъедините към оцелелите сили на Уискард от Червените звезди. Но не зная дали бихте нарекли това битка или пиратство. Или да отидете при нашия настоящ вицекрал — вицекрал с цената на убийства, грабежи, плячкосване и заради думата на едно момче император, което по-късно беше законно убито. — Слабите бузи на патриция почервеняха. Очите му се затвориха, после се отвориха, блеснали като на птичка.
— Изглежда, не сте много приятелски разположен към вицекраля, патриций Бар — рече Малоу. — Ами ако аз съм един от шпионите му?
— Какво ако сте? — горчиво отвърна Бар. — Какво можете да вземете. — Той направи жест със съсухрената си ръка към голата стая на рушащата се къща.
