водач, а сме били изправени пред най-хитрия, най-добре въоръжения и най-силния противник от всички. Но въпреки това победихме благодарение на неизбежността на историята.
— Ваше превъзходителство, това е истина. Но тази история, която споменахте, е станала неизбежна едва след като сме се сражавали отчаяно повече от година. Неизбежната победа ни струваше петстотин кораба и половин милион души. Ваше превъзходителство, планът на Селдън помага на този, който сам си помага!
Кметът Индбър се намръщи. Изглеждаше внезапно изморен от настойчивостта на капитана. Дойде му наум, че вероятно греши, като оказва такова благоволение на Притчър и му позволява да се хвърля във водите на диалектиката. Гласът му прозвуча недружелюбно, когато каза:
— Въпреки това, капитане, Селдън ни е гарантирал победа над военачалниците и аз не мога, в тези трудни времена, да разсредоточавам усилията си. Търговците, които споменахме, произлизат от Фондацията. Войната с тях би била гражданска война. Селдън не ни дава никакви гаранции в случая — поне докато ние и те сме от една фондация. Вие разполагате със заповеди!
— Ваше превъзходителство…
— Не задавайте въпроси, капитане! Имате си заповеди, които трябва да изпълнявате. Каквито и да било по-нататъшни спорове ще счета за измяна. Свободен сте!
Капитан Притчър коленичи още веднъж и после се отдалечи с бавни крачки.
Кметът Индбър, третият с това име и вторият кмет на Фондацията, получил поста си по наследство, възстанови равновесието си и взе нов лист от спретнатата купчина отляво. Това беше доклад за икономии на средства, очаквани от намаляването на количеството металопластови елементи на униформата на полицаите. Кметът зачеркна една излишна запетайка, поправи правописните грешки, изписа три забележки в полето и сложи листа върху купчината отдясно. После взе друг лист от лявата купчина…
Когато капитан Притчър от Информационния отдел се върна в казармата, откри че го чака персонална капсула. Тя съдържаше заповеди, кратко подпечатани с червения надпис „СПЕШНО“ през листа и всички разписани с прецизно главно „И“.
Изпращаха капитана на „бунтовната планета, наречена Хейвън“, където трябваше да пристигне възможно най-бързо.
Капитан Хан Притчър, сам в малкия си едноместен бърз звездолет, спокойно насочи кораба си към Калгън. Тази нощ той спа със съня на човек, довел до успешен край своята упоритост.
13. Лейтенантът и шутът
Ако падането на Калгън под натиска на армията на Мулето можеше да предизвика някакво ехо на седем хиляди парсека разстояние, то тогава именно ехото бе възбудило любопитството на един стар търговец и бе предизвикало опасенията на друг един упорит капитан, а също и досадата на един дребнав кмет. У обитателите на самия Калгън победата на Мулето не бе възбудила или предизвикала нищо.
Такова е неизменното човешко правило, според което отдалечеността във времето, от една страна, и в пространството — от друга, придават специфична гледна точка на дадено явление. Между другото, никъде не е отбелязано някой някога да е усвоил това правило както трябва.
Калгън беше… Калгън. Единствено той в целия галактически сектор изглеждаше така, сякаш не бе наясно, че Империята се е разпаднала, родът Станел не управлява повече и че бившето величие е изчезнало, а мирът е нарушен.
Калгън беше луксозен свят. В общността на умиращото човечество той все още запазваше позициите си на производител на удоволствия, купувач на злато и продавач на свободно време.
Той бе избегнал жестоките превратности на историята, като си беше купувал независимост, затова всеки евентуален завоевател би се поколебал дали да го разруши или даже да му нанесе сериозни щети — просто защото беше свят с толкова много пари. Но дори Калгън в края на краищата бе превърнат в щаб на военачалника и местното обществено мнение бе манипулирано до острата необходимост от война. Неговите облагородени джунгли, грижливо оформените му плажове и ослепителните му градове отекваха под ехото от маршовете на външни наемници и спечелени за каузата граждани. Световете от провинцията на Калгън бяха добре въоръжени, а парите им — вложени в бойни кораби и в подкупи — за първи път в историята на района. Военачалникът им смяташе, че без съмнение е предопределен да защитава всичко свое и да заграбва чуждото. Той беше най-великият в Галактиката строител на нова Империя и основател на династия.
Да, но един непознат със смешен прякор превзе Калгън, армията на военачалника и неговата напъпила Империя — при това без нито едно сражение.
Тъй че Калгън си беше както преди, а униформените му доскоро граждани бързаха да се върнат към стария си живот. Наемниците на военачалника с удивителна лекота се присъединяваха към новопоявилите се банди, приземили се на планетата.
И отново, както и преди в джунглите се устройваха луксозни хайки за изкуствените животни в райони, където не беше стъпвал човешки крак, и бързолетите се носеха като птици в небето, заплашвайки великолепните живи птици.
В градовете пришълците от различни краища на Галактиката можеха да получат такова разнообразие от удоволствия, каквото бяха способни да понесат портмонетата им. Калгън имаше огромни възможности в това отношение — от неземните дворци за зрелища и фантазии с вход за половин кредит до неописуемите ловни хайки, в които добре дошъл беше само притежателят на солидно богатство.
Към този огромен човешки поток Торън и Байта не бяха в състояние да прибавят дори и струйка. Те оставиха кораба си в един огромен общ хангар на Източния полуостров и постигнаха компромиса на средната класа, решавайки да почиват на Вътрешното море, където развлеченията бяха все още достъпни, дори прилични, а тълпите не надминаваха границата на поносимостта.
Байта носеше черни очила срещу ярката светлина и тънка бяла роба заради горещината. Две ръце, загорели до златисто, прегърнаха коленете й и тя прокара отсъстващия си поглед по легналия Торън, чието тяло блестеше под сияйното бяло слънце.
— Не прекалявай! — напомни му тя, но Торън произхождаше от умираща червена звезда и въпреки трите години, прекарани във Фондацията, за него слънчевата светлина беше лукс. Ето защо от четири дни насам предварително обработената му срещу изгаряне кожа не беше чувствала върху себе си друга дреха, освен плувките.
Байта се излегна на пясъка и се сгуши плътно до него. Заговориха шепнешком.
Гласът на Торън беше мрачен и това се отразяваше на отпуснатото му лице:
— Признавам, че стигнахме до задънена улица. Ето, ние сме тук, но къде е той? Кой е? Този обезумял свят не казва нищо за него. Сякаш не съществува!
— Съществува — отвърна Байта, почти без да движи устните си. — Просто е хитър, това е всичко. Твоят чичо е прав, че той е човек, който бихме могли да използваме — ако въобще ни е останало време.
Малка пауза, после Торън прошепна:
— Знаеш ли какво се случи, Байт? Дълго време аз просто бях изпаднал в някакъв слънчев унес. А нещата сами ни се набиват в очите! — гласът му съвсем затихна, сетне пак се усили. — Спомни си за това, което ни говореше доктор Еймън в колежа: Фондацията никога няма да загуби, но това не означава, че с водачите й няма да се случи нещо подобно! Нима истинската история на Фондацията не започва, когато Салвор Хардин изхвърля Енциклопедистите и се налага като първи кмет на Фондацията? И после, през следващия век, нима Хобър Малоу не печели също чрез почти драстични методи? Щом два пъти водачите са били сваляни, значи това е възможно! Защо ние да не направим същото?
— Това е най-старият довод в книгите, Тори. Излишна мечтателност и нищо повече!
— Защо? Помисли си! Какво е Хейвън? Не е ли част от Фондацията? Така да се каже пролетарското й лице… Ако ние победим, това ще си остане победа на Фондацията и ще загубят само сегашните водачи.
— Има голяма разлика между „можем да победим“ и „ще победим“. Само дрънкаш!
— Глупости, Байт! Ти просто си кисела. Защо искаш да развалиш и моето настроение? По-добре да поспя, ако не възразяваш!
