си — Хванете го!
Торън усети, че клоунът ще скъса робата му, в която се бе вкопчил. Повиши глас и рече:
— Съжалявам, лейтенант, но този човек е мой!
Войниците приеха това изявление, без да им мигне окото. Единият небрежно вдигна бича си, но лейтенантът му се озъби и той го свали.
Негово черно височество се завъртя и изпречи огромното си тяло пред Торън.
— Кой си ти?
Отговорът бе кратък:
— Гражданин на Фондацията!
Това подейства — поне на тълпата — във всяко отношение. Пазената до сега тишина беше изместена от напрегнато жужене. Името на Мулето може и да предизвикваше страх, но въпреки всичко то беше ново и не така добре запечатано в душите на хората, както това на старата Фондация, която бе разрушила Империята и която управляваше един квадрант от Галактиката с безпощаден деспотизъм.
Лейтенантът не промени изражението си. Каза:
— Осведомен ли си за самоличността на човека, който се крие зад тебе?
— Беше ми казано, че е избягал от двора на Вашия лидер, но единственото, което знам със сигурност, е, че той е мой приятел. Нуждаете се от непоколебимо доказателство за самоличността му, за да можете да го отведете!
От тълпата долитаха високи възгласи, но лейтенантът не ги забелязваше.
— Носите ли документи, които да удостоверяват принадлежността ви към Фондацията?
— На кораба ми са.
— Знаете ли, че действията ви са непозволени? Мога да ви разстрелям!
— Без съмнение. Само че в такъв случай ще сте застреляли гражданин на Фондацията и е много вероятно тялото Ви да й бъде предоставено като компенсация. Това вече е правено от някои военачалници!
Лейтенантът навлажни устните си. Казаното беше истина.
— Името Ви? — запита той.
Торън се възползва от предимството си:
— Ще отговарям на въпроси на кораба си! Можете да получите номера на стоянката в хангара, той е регистриран под името „Байта“.
— И няма да предадете беглеца?
— Освен на Мулето, може би! Поздравете господаря си!
Разговорът утихна до шепот и лейтенантът се обърна.
— Разпръснете тълпата! — нареди той на хората си със зле прикрита жестокост.
Електрическите бичове се вдигнаха и спуснаха. Последваха писъци и хората на вълни се разбягаха.
Торън прекъсна замисленото си мълчание само веднъж по обратния път към хангара и проговори като че ли сам на себе си:
— Майчице Галактико! Що за приключение беше това, Байт? Толкова съм изплашен…
— Да — отвърна тя с глас, който още трепереше, очите й излъчваха нещо като обожание. — Да, това беше изпитание на характера!
— Честно казано, аз все още не разбирам какво се случи. Просто размахвах зашеметяващия пистолет който дори не съм сигурен как да използвам… Държах се дръзко и… Не знам защо го направих.
Въздушното такси ги отнасяше от района на плажа. Торън погледна от другата страна на пътеката между креслата към седалката, където шутът на Мулето пъшкаше насън и с отвращение добави:
— Това беше най-изумителното нещо, което някога съм правил!
Лейтенантът стоеше почтително пред полковника на гарнизона. Полковникът го погледна и рече:
— Добре свършена работа! Задачата е изпълнена.
Но лейтенантът не се оттегли незабавно.
— Мулето е загубил авторитета си пред населението, сър! Ще бъде необходимо да проведем наказателна акция, за да възвърнем атмосферата на респект и уважение! — мрачно каза той.
— Тези мерки вече са взети!
Лейтенантът се обърна, но спря по средата на движението си и изръмжа с негодувание:
— Съгласен съм, сър, че заповедите са си заповеди, но да стоя пред онзи мъж с неговия зашеметяващ пистолет и да понасям високомерието му, това беше най-отвратителното нещо, което някога съм правил!
14. Мутантът
„Хангарът“ на Калгън бе място, забележително само по себе си. Беше породен от нуждата да се разположат някъде огромният брой кораби, с които пристигаха от други планети, а едновременно с това и посетителите да бъдат настанени луксозно. Човекът, който бе измислил как да съчетае тези две неща, бързо се бе превърнал в милионер. Неговите наследници — наследници по рождение и наследници на финансите му, се нареждаха сред най-богатите на Калгън.
Хангарът се простираше на площ, по-голяма от квадратна миля, и думата „хангар“ не го описваше достатъчно добре. Това всъщност беше хотел за кораби. Посетителят заплащаше предварително. Корабът му получаваше място, от което можеше да се отправи към звездите по всяко време. Гостът оставаше да живее на кораба си. Разбира се, оказваха му се обичайните хотелиерски услуги, като доставка на храна, медицинско обслужване за някои категории, грижи за самия кораб, както и специално транспортиране по Калгън срещу незначителна сума.
В резултат на това посетителите комбинираха хангар и хотел, като спестяваха доста пари. Собствениците бяха преодолели нуждата от свободно пространство с максимална печалба. Правителството събираше тлъсти такси. Всички бяха доволни. Никой не губеше — колко просто!
Човекът, който сега се промъкваше по широките коридори, свързващи многобройните крила на хангара, в миналото дълго бе размишлявал за изобретателността и полезността на тази система, но в момента тези размишления едва ли му бяха нужни.
Неповратливите грамади на корабите образуваха стройни редици на стоянките и мъжът обхождаше редица след редица. Той беше експерт в областта на това, с което се занимаваше сега — и ако предварителното проучване на регистрите на хангара, което беше направил, не бе могло да му даде точна информация за съмнителната индикация на специфичните крила (всяко от тях съдържаше по хиляда кораба), то специализираните му познания можеха да отсеят от тези хиляда търсения един.
В тишината се разнесе неговата едва чута въздишка.
Мъжът спря и изчезна край една от редиците — подобен на пълзящо насекомо, далеч от вниманието на арогантните метални чудовища, които си почиваха.
Тук-там проблясващите светлини край входните отвори отбелязваха присъствието на собствениците, завърнали се рано от организираните към своите лични забавления.
Мъжът спря и сигурно би се усмихнал, ако изобщо някога се усмихваше, макар че гънките на неговия мозък оформиха вътрешен еквивалент на усмивка.
Корабът, край който той спря, бе лъскав и очевидно бърз. Не беше обикновен модел, а по това време повечето кораби в този сектор на Галактиката имитираха звездолетите на Фондацията или бяха построени от нейни техници. Но този беше особен. Бе истински кораб от Фондацията — дори и само защото малките издатини по корпуса говореха за силно защитно поле, каквото би могъл да притежава само фондациански звездолет. Имаше също и други белези, които доказваха това сходство.
Мъжът не се колеба дълго. Електронната защитна бариера, поставена като гаранция за неприкосновеност от страна на местната администрация, изобщо не го затрудни. Той я преодоля лесно и без да вдигне тревога, защото използваше специалното неутрализиращо поле, с което разполагаше. Първата реакция от страна на кораба спрямо натрапника отвън беше нехайният и почти приятелски сигнал на приглушения зумер в дневната във вътрешността на кораба. Сигналът бе причинен от длан, сложена върху малкото фотооко от едната страна на люка до въздухопровода.
Докато траеше това успешно разузнаване, Торън и Байта чувстваха единствено доста несигурната
