трябва да се бият с Мулето и затова са също толкова внимателни спрямо нас, колкото сме ние към тях. Допускам, че знаят кои сме.
— Какво възнамеряваш да правиш? — Притчър се взираше в него със студен поглед.
— Да чакам — Чанис изплю думата. — Нека дойдат при нас. Тревожат се, може би от кораба, но повече от всичко заради Мулето. Те блъфираха с губернатора. Нищо не се получи. Ние останахме спокойни. Следващият човек, който ще изпратят, ще бъде от Втората Фондация и той ще ни предложи някаква сделка.
— А после?
— След това ще сключим сделката.
— Не съм на същото мнение.
— Защото мислиш, че с нея ще бъде измамен Мулето? Няма.
— Не, Мулето може да се справи с твоите измами, с всяка от тях, която би могъл да изобретиш. Но въпреки това не съм съгласен.
— Тогава, сигурно защото смяташ, че не можем да заблудим хората от Втората Фондация?
— Вероятно няма да успеем. Но причината е другаде.
Чанис сведе поглед към онова, което събеседникът му държеше в ръка.
— Искаш да кажеш, че това е причината — подхвърли той мрачно. Притчър стисна по-здраво бластера.
— Правилно. Арестуван си.
— Защо?
— За измяна спрямо Първия Гражданин на Съюза.
Устните на Чанис се свиха.
— Какво става?
— Вече казах — предателство. И необходима корекция на ситуацията от моя страна.
— Какви са доказателствата ти? Или поне улики, предположения, фантазии? Да не си полудял?
— Не. А ти? Нима мислиш, че Мулето изпраща младежи с жълто по устата си на смешни авантюристични мисии за нищо? Тогава ми се видя странно. Но изхабих доста време да се съмнявам в себе си. Защо трябваше да изпрати теб? Защото се усмихваш и се обличаш добре? Защото си на двадесет и осем?
— Сигурно, понеже може да ми се има доверие. Но дали си способен да мислиш логично?
— Или вероятно, защото не може да ти се има доверие? Което, както излиза, е достатъчно логично.
— Какво, да не би да си разменяме парадокси или това е игра на думи, в която се съревноваваме кой може да каже по-малко с най-много думи?
Бластерът се придвижи напред с Притчър зад него. Той застана изпънат пред по-младия мъж.
— Стани!
Чанис се подчини, като не бързаше особено, и усети дулото на бластера да докосва колана му, без мускулите на корема му да се свият.
— Мулето искаше да се намери Втората Фондация. Той не успя и аз се провалих, а тайна, която никой от двамата не може да разкрие, е добре укрита. Така че оставаше само една очебийна възможност — да се намери такъв, който вече знае скривалището.
— И аз ли съм това?
— Явно ти си бил. Тогава, разбира се, не го знаех, но макар разумът ми сигурно да работи по-бавно вече, той все още се насочва в правилната посока. Как лесно намерихме Звездокрай! Как чудотворно изследва правилния район на Лещата сред безкраен брой възможности! И след като го направи, колко лесно откриваме тъкмо вярната точка на наблюдение! Неловък глупак! Нима толкова си ме подценил, че никаква комбинация от невъзможни случайности не ти се е видяла прекалена, за да я преглътна?
— Искаш да кажеш, че съм постигнал твърде голям успех?
— Прекален успех за всеки предан човек.
— Понеже поставените от теб стандарти за успех бяха твърде ниски?
Бластерът го ръгна, макар върху лицето, изправено срещу Чанис, само студеният блясък на очите да издаваше нарастващия гняв.
— Защо ти плаща Втората Фондация?
— Да ми плаща? — Чанис реагира с безкрайно презрение. — Докажи го.
— Или си под умственото им влияние.
— Без Мулето да го знае? Смешно.
— Мулето сигурно го знае. Именно това се опитвам да ти набия в главата, млади тъпако! Нима предполагаш, че в противен случай щяха да ти дадат кораб, с който да си играеш? Заведе ни при Втората Фондация, както се предполагаше, че ще направиш.
— Извличам някакво зърно от цялата тази огромна плява. Мога ли да попитам, защо правя всичко това? Ако бях предател, защо щях да те заведа при Втората Фондация? Защо да не те разкарам насам-натам из Галактиката, да поскитаме весело, без да намерим нещо повече, отколкото ти някога си откривал?
— Заради кораба. И понеже хората от Втората Фондация съвсем явно се нуждаят от атомни оръжия за самозащита.
— Ще трябва да измислиш нещо по-добро. Един кораб не би означавал нищо за тях, а ако си мислят, че с негова помощ ще усвоят науката и през следващите години ще построят атомни централи, те са твърде, твърде наивни жители на Втората Фондация. Толкова наивни, колкото теб, бих казал!
— Ще имаш възможността да обясниш това на Мулето.
— На Калгън ли се връщаме?
— Точно обратното. Оставаме тук. След около петнадесет минути Мулето ще дойде при нас. Нима си смятал, че няма да ни последва, плиткоумен пън, преизпълнен с възхищение от собствената си персона? Добре изигра ролята на обратна примамка. Може и да не доведе нашите жертви при нас, но със сигурност ни откара при тях.
— Мога ли да седна — попита Чанис — и да ти обясня нещо, като го нарисувам? Ако обичаш.
— Ще останеш прав!
— Тогава ще го кажа и прав. Мислиш, че Мулето ни е последвал благодарение на хиперследящото устройство в комуникационната верига?
Бластерът май трепна, но Чанис не би се заклел, че се е случило.
— Не изглеждаш изненадан — продължи той. — Само че няма да си губя времето в съмнения, че си изненадан. Да, знаех за него. А сега, след като ти доказах, че ми е известно нещо, за което си мислеше, че не е, ще ти съобщя друго, което ти не знаеш, а аз съм сигурен, че не ти е известно.
— Позволяваш си прекалено дълъг предговор, Чанис. Смятах те за по-изобретателен.
— Няма какво да изобретявам. Имаше предатели, или, разбира се, агенти на неприятеля, ако предпочиташ това название. Но Мулето научи за тях по доста странен начин. Разбираш ли, изглежда, че някои от „покръстените“ са били обработени.
Този път бластерът потрепна. Несъмнено.
— Наблягам на това, Притчър, по тази причина се нуждаеше от мен. Аз бях „непокръстен“. Той не ти ли изтъкна необходимостта от „непокръстен“? Независимо дали ти е съобщил истинската причина или не?
— Опитай нещо друго, Чанис. Ако бях срещу Мулето, щях да го зная. — Спокойно, бързо Пригчър обследваше съзнанието си. Усещаше го непроменено, Явно младият мъж лъжеше.
— Искаш да кажеш, че се смяташ за верен на Мулето? Вероятно. Лоялността ти не е била засегната. Мулето твърдеше, че твърде лесно се разпознава. Но как се чувстваш психически? Не мислиш ли малко по- бавно? Винаги ли си се усещал нормално, след като тръгнахме на път? Какво се опитваш да направиш, да пробиеш дупка в мен, без да натиснеш спусъка?
Притчър отдръпна бластера на сантиметър.
— Какво искаш да кажеш?
— Твърдя, че са се намесили в съзнанието ти. Бил си обработен. Не си видял Мулето да монтира хиперследящото устройство. Не си забелязал никой да го прави. Намерил си го и си предположил, че е Мулето, и оттогава приемаш като естествено, че той ни следва. Разбира се, наръчният ти предавател, който носиш, се свързва с кораба на дължина на вълната, която не действа за мен. Нима си мислиш, че не го знаех? — Чанис вече говореше бързо, гневно. Маската на безразличие се бе видоизменила в свирепост. —
