само една крушка и на слабата й жълтеникава светлина тримата хвърляха своите сенки.
— Тъй като смятах за необходимо да проследя Чанис — поде Мулето, — явно, че с това съм целил да спечеля нещо. Понеже той стигна до Втората Фондация с изумителна бързина и твърде директно, можем с основание да приемем, че съм очаквал да се случи точно това. Понеже не съм научил нищо направо от него, нещо трябва да ми е попречило да го сторя. Това са фактите. Разбира се, на Чанис отговорът му е известен. Зная го и аз. Разбираш ли, Притчър?
— Не, сър — с недоумение отвърна Притчър.
— Тогава ще обясня. Само един вид човек може едновременно да знае местоположението на Втората Фондация и да не допусне да го науча. Чанис, опасявам се, че ти самият си от Втората Фондация.
Чанис се наведе напред, опря лакти в колената си и през стиснати гневно устни отрони:
— Какво е прякото ви доказателство? Днес дедукциите ви на два пъти се оказаха погрешни.
— Има и пряко доказателство, Чанис. Беше доста лесно. Разказах ви, че някой е обработвал моите хора. Явно, той трябва да е бил такъв, който: а) не е „покръстен“ и б) е много близко до центъра на събитията. Полето беше голямо, но не и безгранично. Прекалено голям успех имаше, Чанис. Хората те харесваха твърде много. Твърде добре се справяше. Почнах да се питам…
Тогава те повиках, за да поемеш ръководството на тази експедиция, и това не те изненада. Наблюдавах чувствата ти. Не те разтревожи. Прекали със самоувереността си, Чанис. Всеки наистина компетентен човек би проявил поне известна несигурност по отношение на такава задача. Тъй като умът ти я избегна, всичко опираше или в твоята глупост, или в някакъв емоционален контрол.
Беше лесно да се изпробват алтернативите. Улових разума ти в миг на отпускане, сетне го изпълних със скръб и после я отстраних. След това беше разгневен толкова изкусно, че бих могъл да се закълна, че е естествена реакция, ако не беше случилото се преди това. Защото, докато се занимавах с чувствата ти, само за миг, за съвсем кратък миг, преди да се съвземеш, умът ти оказа съпротива. Единствено това ми трябваше да зная.
Никой не би могъл да ми устои дори и за толкова кратко време, без да притежава контрол, подобен на моя.
— Е, добре? А сега какво? — гласът на Чанис беше нисък и рязък.
— Сега ще умреш… като член на Втората Фондация. Това просто е необходимо и вярвам, че го съзнаваш.
Чанис още веднъж погледна дулото на бластера. Дуло, насочвано този път от разум не като този на Притчър, който би могъл да се извърти в собствена изгода, а също така зрял и устойчив на сила като неговия. И периодът от време, определен му за корекция на събитията, беше нищожен.
Всичко, което последва, е трудно да се опише от човек с нормален набор от чувства и обичайната неспособност за контрол върху тях.
През крайно малкото време, докато палецът на Мулето натискаше спусъка, Чанис осъзна основно следното.
Емоционалната нагласа на мутанта в момента бе съставена от твърда и завършена решителност, незамъглена ни най-малко от колебание. Ако Чанис бе достатъчно заинтересуван след това, за да изчисли изтеклото време от решението на Мулето да стреля до избухването на разрушителната енергия, би могъл да научи, че периодът, с който е разполагал, е бил една пета от секундата.
Оказа се едва достатъчен.
В съшия кратък период Мулето осъзна, че емоционалният потенциал на мозъка на Чанис внезапно се извиси нагоре, без собственият му разум да го долови, и че едновременно с това прилив на чиста пронизваща омраза се изля върху него от неочаквана посока.
Именно този нов емоционален елемент отдръпна пръста му от спусъка. Нищо друго не би могло да го направи и почти успоредно с промяната в действията си, той осъзна напълно новата ситуация.
Беше замръзнала жива картина, продължила по-малко, отколкото бе изисквало значението й от драматична гледна точка. Мулето бе отдръпнал пръста си от бластера и се взираше напрегнато в Чанис. Чанис стоеше изпънат и все още не смееше да си поеме дъх. Притчър седеше сгърчен в креслото, всичките му мускули бяха в спазъм, готови да се пръснат, всяко сухожилие се напрягаше в усилие да го изхвърли напред, лицето му, най-после загубило тренираната си вдървеност, се бе превърнало в неузнаваема смъртна маска на ужасна омраза, а очите му се взираха изцяло и само в Мулето.
Между Чанис и Мулето бяха разменени само една-две думи, но те напълно разкриваха онзи мощен поток на емоционално осъзнаване, с чиято помощ се постигна пълноценното взаимно разбирателство между такива като тях. Заради собствената ни ограниченост е необходимо да преведем с повече думи онова, което стана тогава и след това.
— Вие сте между два огъня — произнесе напрегнато Чанис, — Първи Гражданино. Не сте в състояние да контролирате едновременно две съзнания, особено когато едното е моето. Така че имате избор. Сега Притчър е освободен от вашето „покръстване“. Прекъснах връзките. Той е старият Притчър, който на времето се опита да ви убие, който мисли, че сте враг на всичко свободно, справедливо и свещено. И освен това знае, че в продължение на пет години сте го унизявали с принудата да ви обожава безпомощно. Задържам го, като потискам волята му, но ако ме убиете, това ще свърши и за значително по-малко време, отколкото ви е необходимо да пренасочите бластера или дори волята си, той ще ви ликвидира.
Мулето съвсем ясно го съзнаваше. Не помръдна.
— Ако се извърнете, за да го поставите под контрол, продължи Чанис, — да го убиете или да направите каквото и да е, няма да сте достатъчно бърз, за да се обърнете и отново да ме спрете.
Мулето продължи да стои неподвижно. Само въздъхна тихо, сякаш потвърждавайки правотата на младежа.
— Така че — подкани го Чанис, — хвърлете бластера и нека отново се озовем при еднакви условия. Тогава ще си върнете Притчър.
— Направих грешка — каза накрая Мулето. — Сбърках, че допуснах да има трети човек при сблъсъка с вас. Това внесе излишна променлива величина. Предполагам, че трябва да платя за тази грешка.
Той пусна безгрижно бластера и го ритна в другия край на стаята. В същото време Притчър се строполи в дълбок сън.
— Когато се събуди, ще бъде напълно нормален — заяви с безразличие Мулето.
От мига, когато палеца му започваше да натиска спусъка на бластера до жеста, с който го хвърли, целият диалог продължи по-малко от секунда и половина.
Но под границите на съзнанието и само за кратко над границата на усещането Чанис долови бегъл емоционален проблясък в съзнанието на Мулето. И това беше все още изблик на сигурен и уверен триумф.
6. Един мъж, Мулето и още някой
Двама мъже, външно отпуснати и напълно спокойни, физически крайно противоположни, всеки техен нерв трептящ напрегнато в ролята на емоционален детектор…
За първи път от много години Мулето не беше достатъчно сигурен в собствените си действия. Чанис го знаеше, макар че за момента успяваше да се предпази с голямо усилие. Известно му беше също, че нападението срещу него не изискваше същото напрежение от противника му. Той беше наясно, че в изпитанието на издръжливост щеше да загуби.
Но да мисли за това беше смъртоносно. Да се издаде пред Мулето с емоционална слабост означаваше да му подари оръжие. В съзнанието му вече бе зърнал нещо — нещо подобно на увереност в победата.
Да печели време…
Защо се бавеха другите? В това ли се криеше източникът на увереността на Мулето? Какво знаеше противникът му, което не му беше известно? Разумът, който наблюдаваше, не му съобщаваше нищо. Ако можеше поне да чете мисли!… И въпреки това…
Чанис грубо възпря собствения си мисловен водовъртеж. Само едно беше от значение — да печели време…
— Тъй като бе решено, и аз не го отрекох при дуела ни за Притчър, че съм член на Втората Фондация, бихте ли ми казали защо съм дошъл в Звездокрай.
