— Селдън е основал Втората Фондация тук. Тук, както вече казах. Не съм лъгал. Психолозите дошли и поели под контрол местното население.
— На Звездокрай? — Мулето проникна дълбоко в изблика на мъчение сред емоционалния прилив на другия, грубо го разкъсваше. — Разруших Звездокрай. Знаеш какво искам. Дай ми го.
— Не Звездокрай. Казах, че хората от Втората Фондация може и да не са онези, които привидно са на власт. Звездокрай е само маскировка… — Думите почти не се различаваха, учленяваха се против всеки атом на волята на Чанис. — Росем… Росем! Росем е светът…
Мулето отпусна хватката си и Чанис се строполи в кълбо от болка и ужас.
— И мислехте да ме измамите? — изрече тихо Мулето.
— Излъгах ви — това беше последното зрънце съпротива у Чанис.
— Но не продължи достатъчно дълго за вас и вашите. Имам връзка с моята флота. И след Звездокрай ще дойде редът и на Росем. А най-напред…
Чанис усети терзаещият мрак да се нахвърля срещу него и автоматично вдигнатата към очите му ръка не успя да го отблъсне. Беше мрак, който задушаваше, и докато усещаше разкъсаното си наранено съзнание да потъва в безкрайна тъма, зърна последния образ на тържествуващия мутант — смееща се пръчка с дълъг месест нос, трептящ от смях.
Звукът отмря. Тъмата го обгърна любовно.
Всичко свърши с разкъсващо чувство, подобно на насечения блясък на светкавица, и Чанис бавно се върна на земята, докато зрението му се възстановяваше болезнено в замъглени видения през напоените му със сълзи очи.
Главата го болеше непоносимо и само с остра агонизираща болка можа да вдигне ръка до нея.
Явно беше жив. Бавно, също като пера, подхванати от преминаващ въздушен вихър, мислите му се успокоиха и се утаиха. Усети в него да нахлува облекчение — отвън. Бавно, мъчително, склони глава и облекчението отново му донесе остра болка.
Защото вратата беше отворена и Първия Говорител стоеше на прага. Опита се да проговори, да извика, да предупреди, но езикът му се вдърви и разбра, че част от мощното съзнание на Мулето все още го държеше и не пускаше думите му навън.
Сведе още веднъж глава. Мулето все още беше в стаята — разгневен и с бесен поглед. Вече не се смееше, но зъбите му бяха оголени в жестока усмивка.
Чанис почувства умственото влияние на Първия Говорител да преминава през съзнанието му с лечебно докосване, после дойде сковаващото усещане, когато в мигновена борба влезе в допир с отбраната на Мулето и се отдръпна.
Мутантът каза дрезгаво с ярост, която изглеждаше гротескно за дръгливото му тяло:
— Значи още един идва да ме посрещне — ловкото му съзнание протегна пипалата си извън стаята… навън…
— Вие сте сам — заключи той.
Първия Говорител го прекъсна, утвърдително кимвайки с глава.
— Аз съм съвсем сам. Необходимо е да бъда сам, защото преди пет години именно аз недооцених бъдещето ви. Ще изпитам известно удовлетворение, ако поправя грешката си без чужда помощ. За съжаление не взех предвид силата на вашето поле на емоционално отблъскване, което обкръжава това място. Трябваше ми доста време, за да проникна през него. Поздравявам ви за майсторството, с което е изградено.
— Няма защо да ми благодарите — беше враждебният отговор. — Не ми подхвърляйте комплименти. Да не би да сте дошли, за да струпате и отпадъците от своя мозък към оня раздробен стълб на вашето царство?
Първия Говорител се усмихна.
— Какво говорите! Човекът, когото наричате Бейл Чанис, изпълни добре мисията си, още повече, че далеч не ви беше равен по умствена мощ. Виждам, разбира се, че сте се отнесли зле с него, но вероятно ще бъде възможно дори сега да го възстановим напълно. Той е смел човек, сър. Пожела доброволно да се заеме с тази мисия, макар да бяхме в състояние да предскажем математически огромната възможност за повреда на съзнанието му — значително по-ужасяваща алтернатива на чисто физическото осакатяване.
Съзнанието на Чанис пулсираше напразно с онова, което искаше да каже и не можеше, предупреждението, което копнееше да изкрещи и не беше способен да го направи. Успяваше само да излъчва непрекъснато поток от страх… страх…
Мулето беше спокоен.
— Знаете, разбира се, за унищожаването на Звездокрай.
— Да. Нападението на вашата флота беше предвидено.
— Аха, предполагам — откликна мрачно Мулето. — Но не и предотвратено, нали?
— Не, не беше предотвратено. — Емоционалната символика на Първия Говорител беше ясна: нещо почти като ужас, отвращение от самия себе си. — И грешката е много повече моя, отколкото ваша. Кой можеше преди пет години да си въобрази вашето могъщество? От самото начало подозирахме — от момента, когато завзехте Калгън, че притежавате възможността за емоционален контрол. Това не е толкова удивително, Първи Гражданино, и мога лесно да ви го обясня.
Емоционалният контакт, какъвто двамата с вас владеем, не е новост. Всъщност той е вродено качество на човешкия мозък. Повечето хора успешно разчитат емоциите по примитивен начин, като ги свързват на практика с израза на лицето, тона на гласа и така нататък. У доста животни това качество е много по- развито — до голяма степен те използват обонянието, като разбира се, самите емоции са не толкова сложни.
Всъщност хората са способни на много повече, но преди милион години с развитието на говора способността за пряк емоционален контакт е започнала да се атрофира. Големият напредък на нашата Втора Фондация бе, че това забравено сетиво бе възстановено поне до известна степен на възможностите му.
Ала ние не се раждаме с неговата пълноценна употреба. Милион години упадък са страхотна пречка и трябва да възпитаваме сетивото, да го тренираме също като мускулите си. И тук е главната разлика. Вие сте роден с тази способност.
Дотолкова можахме да пресметнем. Също и въздействието на такова сетиво върху дадена личност в света на хора, които не го притежават. Зрящият в царството на слепите. Изчислихме предела, до който мегаломанията ще ви завладее, и мислехме, че сме подготвени. Но не бяхме готови за два фактора.
Първият беше големият обхват на вашето сетиво. Ние можем да установяваме емоционален контакт, само когато сме в зрителното поле, и затова сме по-безпомощни срещу физически оръжия, отколкото си представяте. Зрението играе такава огромна роля. При вас не е така. Точно е известно, че поставяте хората под контрол и освен това установявате емоционален контакт с тях, когато са извън полето на зрение и достатъчно далеч, за да ви чуват. Това бе открито твърде късно.
Второ, не знаехме за вашите физически недостатъци, особено онзи, който е толкова важен за вас, че сте приели прякора Мулето. Не предвидихме, че не сте само мутант, но и стерилен при това и не обърнахме внимание на допълнителната физическа деформация, дължаща се на вашия комплекс за малоценност. Допускахме само мегаломания, но не и силна психопатична параноя.
Аз нося отговорността, задето пропуснахме всичко това, защото бях ръководител на Втората Фондация, когато завзехте Калгън. След като унищожихте Първата Фондация, го открихме, но твърде късно и заради тази грешка милиони умряха в Звездокрай.
— И сега ще оправите нещата? — тънките устни на Мулето се присвиха, а съзнанието му пулсираше от омраза. — Какво ще промените? Ще ме угоите ли? Ще ми върнете мъжествеността? Ще изличите от миналото продължителното детство сред враждебна среда?! Нима окайвате моите страдания? За моето нещастие ли скърбите? Не изпитвам съжаление заради онова, което съм извършил поради необходимост. Нека Галактиката се брани, доколкото може, защото ни най-малко не се трогна да ме защити, когато се нуждаех от нея!
— Разбира се, вашите емоции — поде Първия Говорител, — са единствено рожби на средата ви и не трябва да се осъждат, а само да се променят. Унищожаването на Звездокрай беше неизбежно.
