— Естествено. Как се чувствате?
— Превъзходно — челото му се набръчка. — Вие кой сте?
— Има ли значение?
— Не, разбира се. — Той престана да мисли по въпроса и докосна рамото на Притчър. — Събуди се, Притчър, отиваме си у дома.
Два часа по-късно Бейл Чанис се почувства достатъчно силен, за да върви сам.
— Няма да си спомня дори? — каза той.
— Никога. Запазва умствената си мощ и империята, но сега мотивите му са съвсем различни. За него понятието Втора Фондация не представлява нищо и той е човек на мира. Следователно оттук нататък ще бъде много по-щастлив човек в продължение на малкото години живот, които му остават поради несъвършения му организъм. А след като умре, планът на Селдън ще продължи… някак.
— А вярно ли е — настоя Чанис, — вярно ли е, че Росем не е Втората Фондация? Бих могъл да се закълна… казвам ви, че е. Не съм луд.
— Не сте луд, Чанис, а само, както вече обясних, малко променен. Росем не е Втората Фондация. Елате! Ние също ще се върнем у дома.
ПОСЛЕДНА ИНТЕРЛЮДИЯ
Бейл Чанис седеше в малката стая, облицована с бели плочки, и не мислеше за нищо. Беше доволен да живее в настоящето. Съществуваха стените, прозорецът и тревата навън. Не, те нямаха имена. Бяха просто предмети. Имаше легло, стол и книги, които се прожектираха бавно върху екрана в долния край на леглото. Една сестра му носеше храна.
Отначало полагаше усилия да съедини откъслеците, които чуваше. Като например онова, което двамата мъже си говореха.
— Сега настъпи пълна афазия — каза единият. Пречистен е напълно и мисля, че няма увреждания. Ще бъде необходимо само да върнем записа на оригиналната му настройка на мозъчни вълни.
Спомняше си наизустените някога звуци и по непонятна причина те му се струваха особени, сякаш означаваха нещо. Но защо да се безпокои?!
По-добре да гледа красивите променящи се цветове на екрана в основата на онова, върху което лежеше.
После някой влезе, направи му нещо и той спа дълго.
Когато и това премина, леглото беше вече легло, той знаеше, че е в болницата, и думите, които си спомняше, имаха смисъл.
Изправи се.
— Какво става?
Първия Говорител беше до него.
— Ти си във Втората Фондация и ти е върнато съзнанието — оригиналното ти съзнание.
— Да! Да! — Чанис осмисли, че си е отново той, предишният, и в това имаше невероятно тържество и радост.
— А сега ми разкажи — рече Първия Говорител, — знаеш ли къде се намира Втората Фондация?
Истината го заля в огромна вълна и Чанис не отговори. Също като Еблинг Майс преди него той усещаше само невероятна, вцепеняваща изненада. Накрая кимна и отвърна:
— Звездите на Галактиката са ми свидетели… сега зная!
ВТОРА ЧАСТ
ФОНДАЦИЯТА ИЗДИРВА
7. Аркадия
ДАРЪЛ, АРКАДИ — писателка, родена на 11.05.362 година от ерата на Фондацията, починала на 01.07.443 г.е.ф. Макар да е предимно авторка на романи, Аркади Даръл е най-известна с биографията на баба си Байта Даръл. Основаващо се на непосредствена информация, в продължение на векове произведението служило като основен източник на данни за Мулето и неговото време.
… Подобно на „Непредизвикани възпоминания“, романът й „Още и още и още веднъж“ е вълнуващо отражение на блестящото общество на Калгън през първото междуцарствие, основаващ се, както се твърди, на посещение на Калгън през младостта й…
Аркадия Даръл издекламира уверено в микрофона на своето възпроизвеждащо устройство:
— Бъдещето на Селдъновия план от А. Даръл.
После си помисли мрачно, че един ден, когато стане много известна писателка, ще пише всичките си шедьоври под псевдонима Аркади. Само Аркади. Без фамилно име.
„А. Даръл“ щеше да остане просто нещо, което се е налагало да поставя под всичките си съчинения за част по композиция и реторика — нещо толкова лишено от вкус. Всички други деца трябваше да го правят, с изключение на Олинтъс Дам, защото целият клас се смя, когато го направи за първи път. А „Аркадия“ беше име на малко момиченце, което й бяха дали, защото прабаба и се казвала така. Родителите й просто нямаха никакво въображение.
Сега, когато вече с два дни беше надхвърлила четиринадесетте години, човек би решил, че ще разберат простия факт на превръщането й във възрастна личност и ще я наричат Аркади. Устните й се свиха, когато помисли как баща й ще вдигне поглед от апарата за микрофилми, за да каже: „Но, ако възнамеряваш да се преструваш на деветнадесетгодишна, Аркадия, какво ще правиш, когато станеш на двадесет и пет, а всички младежи мислят, че си на тридесет?“
От мястото си, просната през страничните облегалки и в кухината на специалното си кресло, тя виждаше огледалото на тоалетната си масичка. Стъпалото й пречеше малко, защото чехълът продължаваше да се върти около палеца й, затова тя го нахлузи, седна с необичайно изправен врат и някак почувства със сигурност, че го е удължила с пет сантиметра до стройна царственост.
За миг се взря замислено в лицето си — беше прекалено пълно. Размърда челюсти на около два сантиметра зад стиснатите устни и огледа получилото се измършавяване от различни ъгли. Облиза набързо устни с върха на езика си и ги остави да се нацупят с влажната си мекота. После отпусна по светски уморено очи… О, само бузите й да не бяха толкова глупаво розови!
Опита се да дръпне с пръсти външните краища на клепачите си, така че да придобие загадъчната екзотична унесеност на жените от системата на вътрешните звезди, но ръцете й пречеха и не можеше да види добре лицето си.
После изпъчи брадичка, погледна се в полупрофил, с леко напрегнати очи от това, че гледаше с ъгълчетата им, и с лека болка в мускулите на шията, и каза с глас една октава под нормалната му височина:
— Наистина, татко, ако смяташ, че за мен има някакво значение какво си мислят разни момчетии, ти просто…
Тогава си спомни, че все още микрофонът в ръцете й работи и възкликна печално: „О, божичко!“, като го изключи.
Върху леко виолетовия лист с бежова линия за полето в лявата страна беше написано:
„БЪДЕЩЕТО НА СЕЛДЪНОВИЯ ПЛАН
