Последва мълчание, а лейтенантът чакаше търпеливо.
— Дай ми документите си, Аркадия — поиска с дрезгав глас татенцето.
Аркадия поклати глава, обзета от паника, но татенцето кимна.
— Не се страхувай. Дай ми ги.
Тя безпомощно протегна ръка и му ги подаде. Татенцето ги разгърна и внимателно прегледа, после ги предаде. На свой ред лейтенантът внимателно ги провери. За един продължителен миг вдигна поглед и го отправи към Аркадия, после рязко затвори книжката.
— Всичко е наред — рече той. — Хайде, да вървим.
Тръгна си и след малко повече от две минути мрежата изчезна, а гласът над главите им съобщи за завръщането към нормалната рутина.
— Как… как — заекна Аркадия.
— Шшт — предупреди я татенцето. — Не казвай нито дума. Да вървим на кораба. Сигурно скоро ще бъде на стоянката.
Бяха на кораба. Имаха отделна кабина и собствена маса в столовата. Вече две светлинни години ги деляха от Калгън и Аркадия най-после се осмели отново да повдигне въпроса.
— Но те мен търсеха, господин Палвер — поде тя, — и сигурно са имали подробното ми описание. Защо ме пуснаха?
Татенцето се усмихна широко над ростбифа.
— Е, Аркадия, детето ми, беше лесно. Когато си имаш работа с агенти, купувачи и конкурентни кооперативи, научаваш някои номера. Учил съм ги двайсет години. Разбираш ли, детето ми, когато лейтенантът разтвори документите ти, той намери вътре сгъната банкнота от петстотин кредита. Просто, нали?
— Ще ви ги върна… честна дума, имам много пари.
— Е — по лицето на татенцето плъзна смутена усмивка и той махна с ръка, — за една съотечественичка…
— Но — настоя Аркадия, — какво щеше да стане, ако беше взел парите и въпреки това ме бе арестувал. И ме обвинеше в опит за даване на подкуп?
— И да се откаже от петстотин кредита? Познавам тези хора по-добре от теб, момичето ми.
Но Аркадия знаеше, че не ги познава по-добре. Поне не тези хора. В леглото си тази нощ тя внимателно размисли и разбра, че никакъв подкуп не би предотвратил залавянето й от полицейския лейтенант, освен ако това е било планирано. Те не са искали да я хванат, но въпреки това извършиха всички възможни действия за тази цел.
Защо? За да са уверени, че ще замине! И то за Трантор. Дали двамата недосетливи и мекосърдечни хора, с които пътуваше сега, не бяха само два инструмента в ръцете на хората от Втората Фондация, също толкова безпомощни, колкото и тя? Сигурно бяха!
И все пак…
Всичко беше безполезно. Как би могла да се бори срещу тях! Каквото и да направеше, можеше да е само онова, което страховитите всемогъщи същества желаеха тя да стори.
Въпреки всичко трябваше да ги надхитри. Трябваше. Трябваше!
16. Началото на войната
По известни или неизвестни за членовете на Галактиката причини по времето, което обсъждаме, Интергалактическото стандартно време дефинира основната си единица, секундата, като времето, за което светлината изминава 299 776 километра. Условно се приема, че 86 400 секунди се равняват на един стандартен интергалактически ден, а 365 такива дни — на една интергалактическа стандартна година.
Защо 299 776? Или 86 400? Или 365?
Традиция, твърди историкът, като сякаш измолва въпроса. Поради редица различни загадъчни числени съотношения, казват мистиците, привържениците на различни култове, номеролозите, метафизиците. И само твърде малко хора отговарят: защото първоначалната планета — родина на човечеството е имала определени естествени периоди на въртене и оттам могат да се извлекат тези съотношения.
Но никой не го знаеше с положителност.
Въпреки това датата, на която корабът на Фондацията „Хобър Малоу“ пресрещна калгънската ескадра начело с „Безстрашний“ и след като отказа да допусне да го претърсят, бе превърнат в димящ скелет, беше 185; 11692 Г.Е. С други думи, 185-ия ден на годината 11692-а от галактическата ера, чието летоброене започваше от коронясването на първия император от традиционната династия Кембъл. Беше също 185, 419 Р.С. — от раждането на Селдън, или 185; 348 У.Ф. (от учредяването на Фондацията). На Калгън тази дата беше 185; 56 П.Г., тоест от установяването на титлата Първи Гражданин от Мулето. Разбира се, във всеки от случаите за по-голямо удобство годината се определяше така, че да дава същото число на деня, независимо от действителния ден, в който е започнала ерата.
И в допълнение за всичките милиони светове в Галактиката съществуваха безброй местни времена, основаващи се на движението на техните небесни тела.
Независимо дали ще изберете: 186; 11692-419-348-56 или нещо друго, това беше денят, който по-късно историците сочеха, когато говореха за началото на Стетиновата война.
Но за доктор Даръл не беше нито една от тези дати. А само просто тридесет и втория ден, откакто Аркадия бе напуснала Терминус.
Никой не знаеше какво бе струвало на Даръл да се държи безчувствено през това време.
Но Елвик Семик мислеше, че може да отгатне. Беше стар човек и обичаше да твърди, че невронните му щитове са вкаменени до степен, при която мисловните му процеси бяха се схванали и вдървили. Сам изтъкваше и посрещаше с удоволствие подценяването на западащите си сили, като пръв се смееше над тях. Но очите му, макар да бяха избледнели, още виждаха, а мозъкът му не бе по-малко опитен и мъдър от някога, макар и вече не толкова подвижен.
Той само изкриви присвитите си устни и попита:
— Защо не направиш нещо?
Звукът подейства на Даръл като физическо разтърсване, от което потръпна.
— Докъде бяхме стигнали? — рече той дрезгаво.
Семик му хвърли сериозен поглед.
— Ще трябва да направиш нещо за момичето. — Редките му пожълтели зъби се показаха в разтворената въпросително уста.
— Проблемът е — отвърна студено Даръл, — дали е възможно да се вкара резонатор на Саймс-Молф в необходимия обхват?
— Е, казах, че е възможно, а ти не слушаше…
— Съжалявам, Елвет. Нещата стоят така. Това, което ние сега вършим, може да се окаже по-важно за всеки от Галактиката, отколкото въпросът дали Аркадия е в безопасност. Поне за всеки, освен за нея и за мен, а аз съм готов да се присъединя към мнозинството. Колко голям ще бъде резонаторът?
Изражението на Семик издаваше съмнение.
— Не зная. Ще го намериш някъде из каталозите.
— Все пак колко? Един тон? Половин килограм? Дълъг колкото сграда?
— О, мислех, че имаш предвид точни размери. Малка буболечка е — той показа първата става на палеца си. — Горе-долу толкова.
— Добре, можеш ли да направиш нещо такова? — Даръл бързо нахвърли една скица в бележника си, който държеше в скута си, после го подаде на стария физик и той се взря в нея със съмнение, а после се изхили.
— Знаеш ли, когато остарееш колкото мен, мозъкът се калцира. Какво се опитваш да изобретиш?
Даръл се поколеба. В момента копнееше да притежава физическите познания, заключени в съзнанието на другия, за да не е необходимо да изразява мислите си с думи. Но копнежът му беше безполезен и той обясни.
Семик поклати глава.
— Ще трябват хиперрелета. Единствените устройства, които ще работят достатъчно бързо. Огромно
