Земята.
Промяната, която неочаквано настъпи в Мица Лизалор, го смая.
Както си лежеше в леглото, очите й се разшириха, дишането й изведнъж стана припряно, а мускулите й до един се стегнаха. Тя вдигна рязко ръце и кръстоса показалеца и средния пръст и на двете.
— Ти го каза — прошепна дрезгаво Лизалор.
23
Не продума нищо повече, не го и погледна. Бавно свали едрите си ръце, прехвърли крака през ръба на леглото и седна с гръб към него. Тривайз остана да лежи неподвижно.
След малко си спомни думите на Мун Ли Компор, когато се срещнаха в безлюдния туристически център на Сейшел. Спомни си как говореше за планетата на своите прадеди — същата, на която Тривайз се намираше в момента: „Те са суеверни. Винаги когато споменат името й, вдигат двете си ръце с кръстосани пръсти, за да се предпазят от нещастие.“
Колко излишно бе да си го припомня сега, след дъжд качулка.
— Какво толкова казах, Мица? — измънка той.
Тя поклати леко глава, стана, отправи се към една врата и потъна в нея. Вратата се затвори зад гърба й и след малко се чу шум от течаща вода.
Тривайз нямаше друг избор освен да чака — гол, развенчан, чудейки се дали да се присъедини към нея под душа. Реши, че все пак е по-добре да не го прави. Ала тъй като в известен смисъл душът му бе отказан, моментално изпита нарастваща нужда да се изкъпе.
Най-сетне тя се появи и мълчаливо започна да си подбира дрехи.
— Имаш ли нещо против да… — подхвана той.
Лизалор не отговори и Тривайз прие мълчанието й за съгласие. Опита се да закрачи към банята с твърда мъжка стъпка, но се чувстваше странно — също както на времето, когато майка му, обидена от някаква негова пакост, вместо да го накаже, млъкваше и той чак се сгърчваше от неудобство.
Огледа гладкостенната кабинка, която беше гола — съвсем гола. Вгледа се още по-внимателно. Нямаше нищо.
Отвори вратата, подаде глава навън и попита:
— Слушай, как се пуска душът?
Тя остави дезодоранта (Тривайз реши, че флаконът, който държеше е с такава функция), дойде до душ-кабината и, без да го поглежда, посочи с пръст. Той проследи посоката и забеляза на стената кръгла издатина в бледорозово, едва различима, сякаш дизайнерът не бе искал да нарушава съвършената белота заради такова маловажно нещо.
Сви леко рамене, приведе се към стената и докосна издатинката. Изглежда тъкмо това трябваше да направи, защото в миг върху него от всички посоки се изсипа порой от водни струи. Поемайки дълбоко въздух, той отново докосна същото място и водата спря.
Отвори вратата, съзнавайки, че изглежда още по-унизително, разтреперан тъй силно, че му бе трудно да говори.
— Как се пуска топлата вода?
Лизалор най-после го удостои с поглед и видът му явно надви яда й, страха или каквато и да беше емоцията, която я мъчеше, защото се закикоти, а сетне изведнъж избухна в гръмогласен смях.
— Каква топла вода? — рече тя. — Да не мислиш, че ще прахосваме енергия да затопляме вода за миене? Това е чудесна хладка вода. Какво повече искаш? Мекушави терминусци! Влизай вътре и се къпи!
Тривайз се поколеба, но не за дълго, тъй като бе ясно, че няма избор.
С огромна неохота отново натисна розовата издатина и стегна мускули, за да посрещне ледения душ. Хладка вода? По тялото му внезапно се появи пяна и той се затърка припряно — тук, там, навсякъде — преценявайки, че цикълът за измиване няма да трае дълго.
Последва цикъл на изплакване. А, топъл! Е, може би не чак топъл, но не и толкова студен и Тривайз определено го усещаше като приятен за замръзналото си тяло. После, тъкмо когато си мислеше дали да натисне издатината, за да спре струите, и се питаше как Лизалор излезе съвсем суха, след като нямаше и подобие на хавлия, водата изчезна. На нейно място нахлу въздушното течение, което с положителност би го повалило, ако не идваше с еднаква сила от различни посоки.
Беше горещо, почти нетърпимо горещо. Да, естествено, за затопляне на въздуха бе необходима много по-малко енергия, отколкото за затопляне на водата. Капчиците по тялото му се изпариха и след няколко минути Тривайз излезе толкова сух, все едно не бе виждал душ през живота си.
Лизалор се бе съвзела напълно.
— Добре ли се чувстваш?
— Доста добре — отвърна той. Наистина се чувстваше удивително комфортно. — Трябваше само да се подготвя за началото. Ти не ми каза…
— Мекушавец — прекъсна го Лизалор с леко презрение.
Той си услужи с дезодоранта й и започна да се облича, съзнавайки, че за разлика от него тя има чисто бельо за смяна.
— Как трябваше да нарека… този свят?
— Ние го наричаме Най-стария — каза министърът.
— Откъде да зная, че името, което употребих, е забранено? Ти предупреди ли ме?
— А ти попита ли?
— Не знаех, че трябва да попитам.
— Сега вече знаеш.
— Сигурно ще забравя.
— Недей.
— Какво значение има? — Тривайз усети внезапен прилив на гняв. — Това е просто дума, звук.
— Има думи, които не се произнасят — отвърна мрачно Лизалор. — Употребяваш ли всички думи, които знаеш, при всякакви обстоятелства?
— Някои са вулгарни, други неприлични, трети може да са оскърбителни… Каква е думата, която използвах?
— Това е тъжна дума — каза Лизалор. — Тежка дума. Тя обозначава свят, който е родоначалник на всички ни и който вече не съществува. Трагично е и ние го чувстваме, защото е бил близо до нас. Предпочитаме да не говорим за него или, ако все пак се налага, да не споменаваме името му.
— А кръстосаните пръсти? Облекчават ли болката и тъгата?
Лицето на Лизалор пламна.
— Това беше автоматична реакция и не бих могла да ти благодаря, задето ми я натрапи. Някои хора вярват, че тази дума и дори самата мисъл за нея носи нещастие и така ще го предотвратят.
— И ти ли вярваш, че кръстосването на пръстите предпазва от нещастие?
— Не. Всъщност, в известен смисъл, да. Чувствам се неловко, ако не го направя — Лизалор избягваше погледа му. После, нетърпелива да смени темата, бързо каза:
— И как тъй вашата чернокоса жена има основна роля в мисията ви да достигнете… света, който спомена?
— Кажи „Най-стария“. Или предпочиташ да не произнасяш и това?
— Предпочитам въобще да не го обсъждам, но в случая е необходимо.
— Струва ми се, че нейният народ е пристигнал на сегашната си планета от Най-стария.
— Като нас — каза гордо Лизалор.
— Народът й има някакви предания, които, твърди тя, са ключ към разбирането на Най-стария, но само при условие, че отидем на нейния свят и проучим летописите му.
— Лъже.
— Възможно е, но трябва да проверим.
— Щом вярвате на тая жена със съмнителната й информация и искате да отидете на Най-стария с нея, защо дойдохте на Компорелон?
