— За да открием местонахождението на Най-стария. Имах един приятел от Фондацията, чиито предтечи са били компорелонци. Та той ме увери, че голяма част от историята на Най-стария е добре известна тук.
— Наистина ли? А той самият разправи ли ти нещо от тази история?
— Да — кимна Тривайз, доверявайки се отново на истината. — Каза, че Най-старият е мъртъв, изцяло радиоактивен свят. Не знаеше защо, но допускаше, че се дължи на ядрени експлозии. Вероятно при война.
— Не! — избухна Лизалор.
— Какво? Не е имало война или Най-старият не е радиоактивен?
— Радиоактивен е, но не е имало война.
— Тогава как е станал такъв? Не е възможно да е бил радиоактивен от самото начало, защото човешкият род се е зародил именно на него.
Лизалор се поколеба. После се изправи, като дишаше тежко, сякаш щеше да се задуши.
— Това е било наказание. Този свят е използвал роботи. Знаеш ли какво е робот?
— Да.
— Имали са роботи и затова са били наказани. Всички светове, които са имали роботи, са наказани и вече не съществуват.
— Кой ги е наказал, Лизалор?
— Великият Наказател. Силите на историята. Не зная — тя неловко отвърна поглед от него и добави с приглушен глас:
— Питай някой друг.
— Бих искал, но кого? Има ли тук хора, които са учили първобитна история?
— Има. Не са популярни сред нас, средните компорелонци, но Фондацията, твоята Фондация настоява за интелектуална свобода, както те самите я наричат.
— Според мен това не е лошо — каза Тривайз.
— Всичко, наложено отвън, е лошо — отвърна Лизалор.
Съветникът сви рамене. Нямаше смисъл да спорят по въпроса.
— Моят приятел доктор Пелорат — рече той — също е специалист по първобитна история. Сигурен съм, че би искал да се срещне със своите компорелонски колеги. Можеш ли да уредиш това, Лизалор?
Тя кимна.
— Има един историк, Васил Дениадор, който работи в университета в града. Не преподава, но вероятно ще може да ви каже нещо от онова, което искате да научите.
— Защо не преподава?
— Не че му е забранено. Просто студентите не избират неговия предмет.
— Предполагам — вметна Тривайз, опитвайки се да не прозвучи язвително, — че студентите са насърчавани да не го избират.
— За какво им е? Той е скептик. Имаме ги и такива. Винаги ще се намерят индивиди, които противопоставят разбиранията си на общоприетия начин на мислене и твърде арогантно смятат, че единствено те са прави, а мнозинството бърка.
— Не е ли възможно в някои случаи да е наистина така?
— Никога! — отсече Лизалор толкова твърдо, че веднага стана ясна цялата безпредметност на по- нататъшното обсъждане на въпроса. — Но въпреки скептицизма си той ще бъде принуден да ви каже същото, което всеки компорелонец би ви казал.
— А то е?
— Че ако търсите Най-стария, няма да го намерите.
24
В самостоятелния апартамент, който им бе предоставен, Пелорат замислено изслуша Тривайз. Продълговатото му сериозно лице дълго време оставаше безизразно, а после той смутолеви:
— Васил Дениадор? Не си спомням да съм чувал това име, но е възможно да намеря негови статии в библиотеката си на кораба.
— Сигурен ли си, че не си го чувал? Помисли! — настоя Тривайз.
— В момента не мога да си спомня — предпазливо отвърна Пелорат, — но в края на краищата, драги приятелю, навярно има стотици изтъкнати учени, за които не съм чувал или пък съм забравил.
— Все пак едва ли е много известен, иначе щеше да го знаеш.
— Изучаването на Земята…
— Свикни да казваш „Най-стария“, Янов. В противен случай ще си имаме усложнения.
— Изучаването на Най-стария — покорно повтори Пелорат — не е благодатна ниша в коридорите на науката, така че дори първокласни учени в областта на първобитната история по правило не надничат там. Или, ако погледнем от обратната страна, тези, които се занимават с това, не си създават достатъчно голямо име, за да ги смятат за първокласни учени, дори и да са такива. Сигурен съм, че аз, например, не съм първокласен в очите на никого.
— В моите очи си първокласен, Пел — нежно каза Блис.
— Да, в твоите очи, разбира се, мила моя — отвърна Пелорат с лека усмивка, — но ти не ме преценяваш като учен.
Според часовника вече се свечеряваше и Тривайз почувства леко раздразнение — както винаги, когато Блис и Пелорат си разменяха гальовни думи.
— Ще се опитам да уредя среща с този Дениадор утре — рече той, — но ако знае по въпроса колкото министъра, няма да напреднем много.
— Може пък да ни насочи към някой по-сведущ — предположи Пелорат.
— Съмнявам се. Отношението на Компорелон към Земята… най-добре е и аз да свиквам да не я наричам с името й! Та отношението на този свят към Най-стария е глупаво и суеверно — той се огледа. — Денят беше тежък и би трябвало да помислим за вечеря, ако разбира се успеем да преглътнем бездарната им кухня, и после за малко сън. Вие двамата научихте ли се как да използвате душа?
— Драги ми приятелю — отвърна Пелорат, — към нас се отнасят много мило. Дадоха ни всякакви наставления, повечето от които въобще не ни бяха нужни.
— Слушай, Тривайз — каза Блис. — Ами корабът?
— Какво корабът?
— Компорелонското правителство ще го конфискува ли?
— Не. Мисля, че няма да го конфискува.
— А, много хубаво. Защо няма да го задигнат?
— Защото убедих министъра да се откаже.
— Удивително — рече Пелорат. — Тази жена не ми се стори особено податлива на убеждаване.
— Не съвсем — възрази Блис. — Устройството на ума й подсказваше, че е привлечена от Тривайз.
Съветникът я стрелна с внезапен гняв в погледа си.
— Правила ли си нещо, Блис?
— Какво искаш да кажеш, Тривайз?
— Искам да кажа, бърника ли…
— Не съм бърникала. Но като забелязах, че я привличаш, не можах да се въздържа да не прекъсна някоя и друга задръжка. Съвсем дребна работа. Тези задръжки можеха и сами да се скъсат, а ми се стори важно да сме сигурни, че тя е изпълнена с благоволение към теб.
— Благоволение? Беше повече от благоволение! Тя се размекна, да, но след съвкуплението.
— Да не искаш да кажеш, старче…
— Защо не? — отвърна Тривайз сопнато. — Може да не е в първа младост, но добре познава това изкуство. Съвсем не е начинаеща, уверявам те. Едва ли мислиш, че ще се правя на джентълмен и ще те лъжа заради нея. Идеята беше на Лизалор — благодарение на манипулациите на Блис със задръжките й — и нямах възможност да откажа, дори да ми бе хрумнала подобна мисъл, обаче случаят не се оказа такъв. Хайде, Янов, не ме гледай с таткова пуритански поглед. От месеци не ми се е откривала възможност. Ти… —
