— Звучите напълно сериозен — вмъкна Грант. — Нима наистина твърдите, че можете да намалите човек до размерите на мишка?
— По принцип можем да намалим човек до размерите на бактерия, на вирус, на атом. Не съществува теоретична граница за степента на миниатюризация. Можем да свием една армия, с всичките й хора и оборудване, до размерите на кибритена кутийка. По принцип, след това можем да пренесем тази кутийка, където е необходимо и да възстановим армията в пълния й размер.
— Доколкото разбрах — каза Грант — Другата страна също може да го направи.
— Сигурни сме, че могат. Но за съжаление, събитията се развиват, а разполагаме с ограничено време. Елате с мене, Грант.
Последваха „елата с мене“ тук, „елате с мене“ там. Откакто стана сутринта, Грант не беше оставал на едно място за повече от петнайсет минути. Това го дразнеше, но не можеше да направи нищо. Не беше ли това преднамерен опит да не му оставят време за мислене? Какво се канеха да му стоварят?
Двамата с Майкълс се качиха в мини-автомобила. Майкълс управляваше като опитен шофьор.
— Щом и Ние, и Те притежаваме метода, то тогава се неутрализираме взаимно — каза Грант.
— Така е — съгласи се Майкълс, — но това не ни помага много. Методът има едно слабо място?
— Наистина ли?
— От десет години работим върху по-голямото намаляване на размерите; върху интензивността на миниатюризацията, а също и на увеличаването — просто като се обърне посоката на хипер-полето. За съжаление в тази посока достигнахме до теоретичните граници.
— И какви са те?
— Не са много благоприятни. Намесва се принципа на неопределеността. Степента на миниатюризация, умножена по продължителността й, като се използват съответните единици, е равна на израз, съдържащ константата на Планк. Ако човек бъде намален наполовина, той може да остане с тези размери векове. Ако е намален до размерите на мишка — няколко дни. А ако е намален до размерите на бактерия — само няколко часа. След това отново се увеличава.
— Но след това може отново да бъде миниатюризиран.
— Само след значителен промеждутък. Искате ли да чуете някои от математическите аргументи?
— Не. Приемем думите ви за истина.
Спряха до някакъв ескалатор. Майкълс се измъкна от колата с изморено пъхтене. Грант изскочи от другата страна.
— И какво знае Бенеш? — облегна се той на парапета на ескалатора, докато се изкачваха бавно.
— Твърдят, че може да се справи с принципа на неопределеността. Предполага се, че знае как да задържи миниатюризацията безкрайно дълго.
— Като че ли не сте напълно убеден.
— Настроен съм скептично — повдигна рамене Майкълс. — Ако увеличаваме едновременно интензивността на миниатюризацията и нейната продължителност, това може да бъде само за сметка на нещо друго, но за нищо на света не мога да си представя какво би могло да бъде това. Може би това просто означава, че аз не съм Бенеш. Във всеки случай, той твърди, че може да го направи и не можем да рискуваме да не му повярваме. Нито пък Другата страна, така че се опитаха да го убият.
Стигнаха до горния край на ескалатора и Майкълс спря за момент за да завърши мисълта си. След това продължиха с друг ескалатор към следващия етаж.
— Сега можете да разберете какво трябва да направим — да спасим Бенеш. Защо трябва да го направим — заради информацията, която притежава. И как ще го направим — посредством миниатюризация.
— Защо посредством миниатюризация?
— Защото тромбът в мозъка не може да бъде достигнат отвън. Вече ви казах това. Така че ще миниатюризираме една подводница, ще я инжектираме в артерията и с капитан Оуънс на кормилото, и с мен като навигатор, ще стигнем до съсирека. Там Дювал и неговата асистентка, мис Питърсън, ще го оперират.
— А аз? — разтвори широко очи Грант.
— Вие ще участвате като член на екипажа. Очевидно за общ надзор.
— В никакъв случай — каза рязко Грант. — Не желая да участвам в такова нещо. Дори и за миг.
Обърна се и се насочи към ескалатора. Майкълс го последва.
— Вашата работа е да поемате рискове, нали?
— Рискове по мой собствен избор. Рискове, на които съм привикнал. Рискове, за които съм подготвен. Дайте ми толкова време за размисъл за миниатюризацията, колкото сте имали вие и аз ще поема този риск.
— Драги Грант, не става дума да участвате като доброволец. Доколкото разбирам, вие сте определен за тази задача. Току що ви обясних нейната важност. В края на краищата, аз също ще участвам, а нито съм млад като вас, нито съм бил футболен играч. Всъщност, разчитах на вас да събера кураж от присъствието ви, доколкото смелостта е част от работата ви.
— В такъв случай, аз съм отвратителен специалист в моята област — промърмори Грант. След това добави почти сприхаво — Искам кафе.
Застана неподвижно и се остави на ескалатора да го носи нагоре. Близо до горния му край имаше врата с табела „Заседателна зала“. Влязоха вътре.
Грант не успя да обхване залата с един поглед. Първото, което видя, беше дълга маса, разположена в центъра на залата, с машина за кафе в единия край, а до нея — поднос със сандвичи.
Придвижи се бързо към тях и едва след като преполови чаша горещо черно кафе, последвана от голяма хапка сандвич, забеляза присъствието на другите.
Там беше асистентката на Дювал — „Не се ли казваше мис Питърсън?“ — която го гледаше в устата. Забеляза, че е много красива, но стоеше ужасно близко до Дювал. Помисли си, че сигурно ще му е много трудно да хареса хирурга, а след това се зае с огледа на останалата част от залата.
В единия край на масата седеше полковникът, който изглеждаше обезпокоен. С едната си ръка си играеше с пепелника, докато пепелта от цигарата му падаше по пода.
— Мисля, че заявих становището си напълно ясно — каза той натъртено на Дювал.
Грант позна капитан Оуънс, който стоеше под портрета на президента. Енергичността и усмивките, които видя на летището бяха изчезнали, а върху едната му скула имаше синина. Изглеждаше нервен и разстроен, и Грант усети съчувствие към него.
— Кой е полковника? — Грант попита тихо Майкълс.
— Доналд Рейд, играчът от отбора на военните с моя номер.
— Като че ли е раздразнен от Дювал.
— Постоянно. А има и много съмишленици. Малцина го харесват.
Грант понечи да отговори. Тя изглежда го харесваше, но мисълта му прозвуча дребнаво и я премълча. Господи, колко е привлекателна. Какво му харесва на този надут касапин.
Рейд говореше тихо, като внимателно подбираше думите си.
— Освен това, докторе, какво прави тя тук?
— Мис Кора Питърсън — процеди Дювал — е моя асистентка. Там, където отивам професионално, тя също ме придружава професионално.
— Това е опасна мисия…
— А мис Питърсън е доброволец и разбира напълно опасностите й.
— Няколко мъже, напълно квалифицирани, за да окажат помощ, също изявиха желание. Нещата ще бъдат много по-прости ако един от тях ви придружи. Аз ще ви посоча кой.
— Никого няма да ми посочвате, полковник, защото ако го направите, аз няма да отида и няма сила,
