турбулентността на потока ще ги смачка веднага, а ние не можем да поемем този риск.
— Ние…
— Не можем, Картър. Не само заради живота на петимата, макар и това да е достатъчна причина. Ако корабът се разбие, няма да успеем да извадим всичките отломки, а щом тези фрагменти се деминиатюризират, те ще убият Бенеш.
— Това е безнадеждно.
— Не чак толкова, колкото сегашното положение.
Картър се замисли за момент.
— Полковник Рейд, за колко време можем да спрем сърцето на Бенеш, без да причиним смъртта му?
— Не за дълго — погледна го озадачено Рейд.
— Знам това. Питам за конкретната стойност.
— Е, при неговото коматозно положение и при хипотермичното охлаждане, но като се отчете и сътресението на мозъка, бих казал за не повече от шейсет секунди. Най-много.
— „Протей“ може да се промъкне през сърцето за по-малко от шейсет секунди, нали? — запита Картър.
— Не знам.
— Тогава ще трябва да опитат. Онова, което остава, щом елиминираме невъзможното, колкото и рисковано да е, колкото и слаба надежда да е, ще бъде това, което ще опитаме. Какви са проблемите със спирането на сърцето?
— Никакви. Може да бъде направено с просто шило, както казва Хамлет. Номерът е да го накараме да заработи отново.
— Това, многоуважаеми полковнико, ще бъде твой проблем и твоя отговорност.
Картър погледна към циферблата, който сочеше 50.
— Губим време. Да започваме. Обясни задачата на твоите хора, а аз ще инструктирам екипажа на „Протей“.
Вътрешното осветление на „Протей“ беше включено. Разчорлените Майкълс, Дювал и Кора се бяха скупчили около Грант.
— Това е — каза Грант. — С помощта на електрически шок ще спрат сърцето на Бенеш, когато се приближим и ще го пуснат отново, щом излезем от него.
— Ще го пуснат отново! — избухна Майкълс. — Да не са луди? Бенеш не може да го понесе при сегашното си състояние.
— Подозирам — рече Грант, — че са счели това за единствената възможност да се доведе мисията до успех.
— Ако това е единствената възможност, то ние сме се провалили.
— Имам опит в сърдечната хирургия, Майкълс — намеси се Дювал. — Възможно е да се направи. Сърцето е по-издръжливо, отколкото си мислим. Оуънс, колко време ще ни отнеме, за да минем през сърцето?
Оуънс погледна надолу от кабинката.
— Точно това пресмятах, Дювал. Ако не се забавим, можем да го направим за петдесет и пет до петдесет и седем секунди.
— Имаме три секунди резерва — повдигна рамене Дювал.
— Тогава да се залавяме за работа — подхвърли Грант.
— В момента се носим по течението право към сърцето — поясни Оуънс. — Ще включа двигателите на пълна мощност. И без това трябва да ги изпробвам. Понесоха доста сътресения.
Постепенно приглушеното бучене се извиси и чувството за движение напред надделя над еднообразното трептене от Брауновото движение.
— Ще загася светлините — каза Оуънс, — а вие по-добре си починете, докато достигнем сърцето.
Щом светлините загаснаха, всички отново застанаха до прозорците, дори и Майкълс.
Светът около тях беше напълно променен. Все още плаваха в кръв. Все още съдържаше всичките парчета и части, всичките фрагменти и молекулни съединения, тромбоцитите и червените кръвни клетки, но каква разлика, каква разлика…
Намираха се в горната празна вена — главната вена, идваща от главата и шията. Целият кислороден запас на кръвта беше изконсумиран. Кислорода на червените кръвни телца беше отнет и сега те съдържаха хемоглобин, а не оксихемоглобин — това яркочервено съединение на хемоглобина и кислорода.
Самият хемоглобин беше синьо-лилав и при моментните проблясъци на миниатюризираните светлинни вълни от кораба, всяка клетка просветваше в синьо и зелено, с отсенки на лилаво. Всичко останало имаше окраската на тези лишени от кислород клетки.
Покрай тях се плъзгаха тромбоцити, а на два пъти кораба премина на безопасно разстояние от замислените грамади на белите кръвни клетки, които сега имаха зеленикав оттенък.
Грант отново се загледа в профила на Кора, която се взираше навън с почти набожна почит и сама изглеждаше безкрайно загадъчна на мрачносинята светлина. Тя беше снежната царица на полярно царство, осветена от синьо-зелената зора, помисли си по донкихотовски Грант и изведнъж почувства пустота и копнеж.
— Великолепно! — промълви Дювал, но забележката му не беше предизвикана от вида на Кора.
— Оуънс, готов ли сте? — попита Майкълс. — Ще ви насочвам през сърцето.
Отправи се към плота с картите и включи малка настолна лампа, която веднага разсея мрачната синева, която изпълваше „Протей“ със загадъчност.
— Оуънс — каза той — схема на сърцето А-2. Приближаване. Дясното предсърдие. Намерихте ли го?
— Да, открих го.
— В сърцето ли сме вече? — запита Грант.
— Ослушайте се — каза раздразнено Майкълс. — Не гледайте! Слушайте!
Всички в „Протей“ притаиха дъх.
Можеха да го чуят — подобно на далечна артилерийска стрелба. Беше само ритмично потрепване на пода на кораба, бавно и отмерено, но ставащо все по-силно. Тъп тътен, последван от още един, малко по- слаб. След това повторение, по-силно, още по-силно.
— Сърцето — каза Кора. — То е.
— Точно така — потвърди Майкълс, — но много забавено.
— А ние не го чуваме точно — каза Дювал недоволно. — Звуковите вълни са твърде големи, за да въздействат на ушите ни. Те пораждат вторични вибрации в кораба, но усещането не е същото. При едно истинско изследване на тялото…
— Някога в бъдещето, докторе — прекъсна го Майкълс.
— Звучи като оръдие — обади се Грант.
— Което стреля преграден огън — допълни го Майкълс. — Два милиарда удара за седемдесет години. Дори повече.
— И всеки удар — каза Дювал — е тънката преграда, която ни отделя от вечността и ни дава време да намерим спокойствие…
— Специално тези удари — прекъсна го Майкълс — ще ни изпратят направо във вечността и няма да ни дадат никакво време. Млъквайте всички! Готов ли сте, Оуънс?
— Да. Поне съм на управлението, а картите са пред мене. Но как ще намеря пътя си през тази плетеница?
— Не можем да се изгубим, дори и да се опитаме. Сега сме в горната празна вена, в точката на свързването и с долната празна вена. Намерихте ли го?
— Да.
— Добре. След няколко секунди ще навлезем в дясното предсърдие, първата камера на сърцето и ще бъде добре ако отвън спрат сърцето. Грант, предайте им координатите ни.
