сърцето ще последва веднага и когато дойде до нас…
— Ако дойде — додаде меко Оуънс.
— Когато дойде — повтори Майкълс — ще има ужасен прилив на кръв. Трябва да се отдалечим колкото е възможно повече.
Оуънс с отчаяна решителност насочи кораба към малкия отвор в центъра на полукръглата пукнатина и по тази причина наричана „полулунна“, бележеща затворената клапа.
Операционната зала беше потопена в напрегнато мълчание. Хирургическият екип, наобиколил Бенеш, беше толкова неподвижен, колкото и самия той. Студеното му тяло и спряното му сърце излъчваха мъртвешка аура, която тегнеше над цялата зала. Единствено неуморните трепкащи сензори даваха признаци на живот.
В контролната зала Рейд каза:
— Засега, очевидно, са в безопасност. Преминаха през трикуспидалната и сега се насочват по дъга към полулунната клапа. Това е съзнателно, целенасочено движение.
— Да — съгласи се Картър, без да вдига агонизиращ поглед от хронометъра си. — Остават двайсет и четири секунди.
— Почти достигнаха.
— Петнайсет секунди — каза неумолимо Картър.
— Близо са до полулунната клапа.
— Шест секунди. Пет. Четири…
— Преминават през нея.
Докато казваше това забръмча алармения звънец, зловещ като смъртта.
— Възстановете сърдечната дейност — чу се по говорителите.
Съответният техник веднага натиснат един червен бутон. Влезе в действие пейсмейкъра6 и на екрана се появи пулсираща светлинка, отразяващата ритъма на потенциала.
Осцилоскопът, регистриращ сърдечната дейност, оставаше мъртъв. Импулсите на пейсмейкъра бяха увеличени. Всички наблюдаваха напрегнато.
— Трябва да заработи — каза Картър, чието тяло се беше стегнало и наклонило напред.
„Протей“ навлезе в отвора, който изглеждаше като едва раздалечените устни на гигантска усмивка. Здравата мембрана под и над тях опря в кораба и за момент движението им спря, а двигателите извисиха бръмченето си в напразен опит да освободят кораба от лепкавата прегръдка. Накрая успяха и корабът се втурна напред.
— Извън камерата сме — каза Майкълс, като потри с длан челото си, а след това погледна ръката си, която беше се намокрила — и сега сме в белодробната артерия. Продължавайте с пълна скорост, Оуънс. Пулсът ще се възстанови след три секунди.
Оуънс погледна назад. Само той можеше да направи това, понеже останалите бяха завързани в креслата си и можеха да виждат единствено напред.
Полулунната клапа се отдалечаваше и оставаше все още затворена. Виждаха се мускулните влакна, които, здраво закрепени в околната тъкан, я задържаха в това положение. С нарастване на разстоянието клапата ставаше все по-малка и все още затворена.
— Все още няма удар. Все още… — мърмореше Оуънс. — Почакайте, почакайте. Ето го!
Двете части на клапата се раздалечаваха. Влакната се разтегляха и техните напрегнати корени се набръчкваха и отпускаха.
Процепът се разтваряше, потокът от кръв наближаваше и ги връхлиташе с гигантското „бр-р-рум-м“ на систолата.
Приливната вълна вдигна „Протей“ и го понесе напред с главоломна скорост.
Глава 11
КАПИЛЯРЪТ
ПЪРВИЯТ удар на сърцето донесе облекчение в контролната кула. Картър вдигна ръце и ги размаха в безмълвна благодарност към боговете.
— Направиха го, гръм и мълнии! Промъкнаха се!
— Този път спечели, генерале — кимна Рейд. — Нямаше да имам смелостта да им заповядам да минат през сърцето.
Очите на Картър бяха кръвясали.
— Нямах смелостта да не им заповядам. Ако сега успеят да издържат на артериалния поток…
Гласът му проехтя по уредбата:
— Свържете се с „Протей“ веднага щом скоростта им намалее.
— Отново са в артериалната система — обади се Рейд, — но знаете, че не се насочват към мозъка. Първоначално бяха инжектирани в една от главните артерии, водещи от лявата камера към мозъка. Белодробната артерия води от дясната камера към белите дробове.
— Това означава закъснение, знам това — каза Картър. — Но все още имаме време.
Той хвърли поглед към брояча, който показваше 48.
— По-добре е, все пак, да се съсредоточим върху центъра, отговарящ за дишането.
Направи необходимите промени и на мониторите се появи интериора на центъра.
— Каква е скоростта на дишането? — запита Рейд.
— Върна се на шест в минута, полковник. За секунда си помислих, че няма да успеем.
— Ние също. Поддържайте тази скорост. Ще трябва да наблюдавате кораба. Скоро ще бъде във вашия сектор.
— Съобщение от „Протей“ — чу се друг глас. — „ВСИЧКО Е НАРЕД“. М-м, сър? Има още нещо. Да го прочета ли?
— Разбира се, че искам да го прочетете — намръщи се Картър.
— Слушам, сър. Текста е: „БИХ ЖЕЛАЛ ВИЕ ДА СТЕ ТУК, А АЗ НА ВАШЕТО МЯСТО.“
— Добре, кажете на Грант, че сто пъти бих… Не нищо не му казвайте. Забравете го.
Краят на удара на сърцето намали бързото им движение до поносима скорост и „Протей“ отново се носеше напред достатъчно плавно, за да е възможно да се почувства мекото, неравномерно Брауново движение.
Грант се зарадва на усещането, защото то можеше да бъде почувствано само в тихи моменти, а той копнееше за такива.
Всички отново бяха свалили предпазните колани. Грант, застанал до прозореца, откри, че изгледът е практически същия, както в югуларната вена. Отново преобладаваха същите синьо-зелено-виолетови клетки. Може би само стените бяха по-набръчкани, като гънките лежаха по посока на движението.
Преминаха покрай някакъв отвор.
— Не този — каза Майкълс от плота, където работеше над схемите си. — Можете ли да следвате на вашата карта посоченото от мене, Оуънс?
— Да, докторе.
— Добре. Бройте завоите, докато аз ги посочвам, а след това ще завиете надясно. Ясно ли е?
Грант наблюдаваше разклоненията, които следваха на кратки интервали — надясно и наляво, нагоре и надолу, докато канала, по който пътуваха ставаше все по-тесен, а стените му се виждаха ясно.
— Не бих искал да се изгубя на такава магистрала — каза замислено Грант.
