— Не можете да се изгубите — обади се Дювал. — В тази част на тялото всички пътища водят към белите дробове.
Гласът на Майкълс изреждаше монотонно:
— Сега нагоре и надясно, Оуънс. Право напред и след това четвърт на ляво.
— Надявам се, че няма повече артерио-венози фистули, Майкълс — подметна Грант.
Майкълс повдигна нетърпеливо рамене, твърде погълнат от работата си, за да отвърне нещо.
Скоростта на кръвния поток беше намаляла многократно, а заедно с него бавно се придвижваше и „Протей“.
— Д-р Майкълс, кръвоносният съд се стеснява — каза Оуънс.
— Така трябва да бъде. Капилярите са най-фините съдове, с микроскопични размери. Продължавайте, Оуънс.
На светлината на прожекторите се виждаше, че със стесняването на стените, те бяха изгубили браздите и гънките си и ставаха гладки. Жълтият им цвят избледня и премина в кремаво, а след това станаха безцветни.
Постепенно придобиха релефа на мозайка, разделена на разкривени многоъгълници, всеки от които беше леко удебелен в средата.
— Колко интересно — заяви Кора. — Можете да видите отделните клетки на капилярните стени. Грант, погледнете!
След това, спомняйки си, попита:
— Как е раната ви?
— Добре е. Всъщност не ме боли. Превързахте ме много добре, Кора. Надявам се, че все още сме достатъчно приятелски настроени един към друг, за да се обръщам към вас по име?
— Предполагам, че би било много неблагодарно от моя страна, ако възразя.
— А също и безполезно.
— Как е ръката ви?
Грант я докосна внимателно.
— Дяволски боли.
— Съжалявам.
— Няма за какво да съжалявате. Просто, когато дойде време, бъдете много, много благодарна.
Кора присви устни и Грант побърза да добави:
— Това е просто моят нещастен начин да се покажа сърдечен. Как се чувствате?
— Напълно добре. Малко съм схваната, но това е всичко. Освен това, не се обидих. Чуйте, Грант.
— Кора, когато вие говорите, аз винаги слушам.
— Знаете, че бинтовете не са последната новост в медицината и не са панацея. Направихте ли нещо друго за да се предпазите от инфекция?
— Сложих малко йод на раната.
— Добре, щом излезем ще отидете на лекар.
— Дювал?
— Знаете какво имам предвид.
— Добре. Ще отива — съгласи се Грант.
Обърна се отново към клетъчната мозайка. „Протей“ лазеше, промъквайки се през капиляра. На светлината на прожекторите през клетките се виждаха неясни форми.
— Стените изглеждат прозрачни — каза Грант.
— Не е учудващо — рече Дювал. — Тези стени са дебели по-малко от една десетохилядна от инча. Освен това са напълно пропускливи. Животът зависи от веществата, преминаващи през тези стени и през също толкова тънките стени на алвеолите.
— На кое?
За миг остана загледан неразбиращо в Дювал. Изглежда, че хирургът беше по заинтересуван от това, което наблюдаваше, отколкото от въпроса на Грант. Кора побърза да запълни пропуска.
— Въздухът навлиза в дробовете през трахеята — започна тя. — Знаете за нея — дихателната тръба. Тя се разделя, подобно на кръвоносните съдове, на по-малки и по-малки тръбички, които накрая достигат до микроскопични камери, разположени навътре в белите дробове. Там въздухът, който навлиза, е отделен от вътрешността на тялото само от тънка мембрана, дебела колкото стената на капилярите. Тези камери се наричат алвеоли. Броят им в белите дробове е около шестстотин милиона.
— Сложен механизъм.
— Великолепен механизъм. Кислородът преминава през алвеолната и капилярната мембрана, и преди да се е върнал обратно, червените кръвни клетки го вземат. Междувременно вълеродният двуокис преминава в обратната посока, от кръвта към дробовете. Д-р Дювал чака да види точно това. Затова не ви отговори.
— Не са необходими извинения. Знам какво е да си погълнат от нещо и да не обръщаш внимание на останалото.
Грант се ухили широко.
— Страхувам се, все пак, че интересите на д-р Дювал не съвпадат с моите.
Кора го погледна с неудобство, но викът на Оуънс и спести отговора.
— Право напред — подвикна той. — Вижте какво става.
Всички погледи се насочиха напред. Пред тях се движеше синьо-зелена клетка, като бавно триеше краищата си в стените на капилярите. По краищата й се появи слаб сламено-жълт цвят и, докато се движеше напред, всички тъмни цветове изчезнаха.
Други синьо-зелени клетки, които си проправяха път напред, променяха цвета си по същия начин. Прожекторите осветяваха пред тях само жълт цвят, който потъмняваше в далечината, преминавайки в оранжево-червено.
— Видяхте ли — каза възбудено Кора. — Щом вземат кислород, хемоглобинът се превръща в оксихемоглобин и кръвта почервенява. Оттук тази кръв ще отиде обрано в лявата сърдечна камера и оттам, обогатена на кислород, ще бъде изпомпена из цялото тяло.
— Имате предвид, че отново трябва да минем през сърцето? — веднага се загрижи Грант.
— О, не — възрази Кора. — Щом сме в капилярната система, можем да минем напряко.
Гласът й не звучеше много уверено.
— Погледнете това чудо! — възкликна Дювал. — Вижте Божието чудо!
— Това е само газова обмяна — сухо каза Майкълс. — Механичен процес, изработен от случайността за един еволюционен период от два милиарда години.
Дювал се обърна разярен към него.
— Нима твърдите, че това е случайност — че този прекрасен механизъм, съвършено свързан в хиляди точки и съединен толкова изкусно, е дело на сблъсъци на атоми тук и там?
— Да. Точно това исках да кажа — потвърди Майкълс.
Двамата се гледаха войнствено, но в този миг дрезгаво забръмча зумер.
— Какво става, по дяволите… — промърмори Оуънс.
Отчаяно натисна няколко бутона, но стрелката на един от уредите продължи бързо да слиза към червената зона. Изключи зумера и извика:
— Грант!
— Какво има?
— Има нещо нередно. Проверете таблото, ето там.
Грант бързо се насочи в указаната му посока, а Кора го последва.
— Един от уреди с надпис „ЛЯВ РЕЗЕРВОАР“ е в червената зона. Очевидно налягането в левия резервоар пада.
Оуънс изпъшка и погледна назад.
— И още как. Изпускаме въздух в кръвта. Грант, качете се горе бързо? — извика той, докато махаше предпазния си колан.
Грант се изкатери по стълбата, като направи място на Оуънс да слезе.
Кора, която беше успяла да види мехурчетата през малкия заден прозорец, каза:
