— Тогава как е…
— Не знам. Как мога да ви отговоря?
Дювал беше застанал зад нея с присвити очи и сериозно лице.
— Какво се е случило с лазера, мис Питърсън?
Кора се обърна за да отговори на новите въпроси.
— Не знам. Защо всички се нахвърлихте върху мене? Веднага ще го проверя. Ще проверя…
— Не! — изръмжа Грант. — Просто го свалете долу и се погрижете да не се удря повече. Трябва преди всичко да си набавим кислород.
Започна да раздава костюмите.
Оуънс беше слязъл от кабината.
— Управлението на кораба е блокирано — каза той. — Така или иначе, няма да се движим другаде по капиляра. Боже мой, лазера!
— Не започвайте и вие — изписка Кора, а очите и плувнаха в сълзи.
— Е, Кора — каза тромаво Майкълс, — няма да помогне, ако се разкиснете. По-късно ще помислим. Трябва да се е ударил във водовъртежа. Чиста случайност.
— Капитан Оуънс — рече Грант, — свържете този край на шнорхела към миниатюризатора. Останалите ще излезем във водолазните костюми и се надявам, че някой бързо ще ми покажа как да облека моя. Никога не съм опитвал.
— Да не бъркате? — попита Рейд. — Не се ли движат?
— Не, сър — чу се гласът на техника. — Намират се на външната граница на десния бял дроб и стоят там.
Рейд се обърна към Картър.
— Не мога да си го обясня.
Картър спря гневната си разходка напред-назад и посочи с пръст брояча на времето, чието показание беше 42.
— Изгубихме повече от четвърт от цялото време и сме по-далече от проклетия тромб, отколкото в началото. Досега трябваше да са излезли.
— Очевидно — каза хладно Рейд — над нас тегне проклятие.
— Не съм склонен да се шегувам, полковник.
— Нито пък аз. Но какво трябва да чувствам, за да си доволен?
— Поне да разберем какво ги задържа там.
Натисна съответния бутон и заповяда:
— Свържете се с „Протей“.
— Предполагам, че имат някаква механична повреда — каза Рейд.
— Предполагате? — рече Картър с неочакван сарказъм. — Да не мислите, че аз предполагам, че са спрели да поплуват.
Глава 12
БЕЛИЯТ ДРОБ
ЧЕТИРИМАТА — Майкълс, Дювал, Кора и Грант бяха облечени в леководолазни костюми — прилепващи по тялото, удобни и в антисептично бяло. Всеки имаше кислородни бутилки, закрепени на гърба, фенерче на челото, плавници на краката и радиопредавател и приемник съответно на устата и на ухото.
— Всъщност това е форма на подводно плуване — забеляза Майкълс, докато нагласяваше уредите, прикрепени към главата си, — а аз никога не съм го практикувал. Да направиш първият си опит в нечия кръв…
Радиоприемникът на кораба зачука настойчиво.
— Не е ли по-добре да се обадите? — предложи Майкълс.
— И да започнем да разговаряме — каза Грант нетърпеливо. — Ще имаме време за приказки щом приключим. Помогнете ми.
Кора нагласи пластмасовия шлем върху главата на Грант и го закопча.
Гласът на Грант, веднага променен от малкото радио, прозвуча на ухото й.
— Благодаря, Кора.
Тя кимна тъжно към него.
Двама по двама те се измъкнаха през изходната камера, като всеки път, пълнейки камерата с кръвна плазма, губеха по малко от скъпоценния въздух.
Грант откри, че плува в течност, която не беше дори и толкова чиста, колкото водата край средно замърсен плаж. Беше пълно с плаващи отломки, частици и късчета материя. „Протей“ изпълваше половината диаметър на капиляра, а покрай него с мъка преминаваха червени кръвни клетки. По-малките тромбоцити го заобикаляха с лекота.
— Ако тромбоцитите се разрушат от ударите си с „Протей“, можем да причиним образуването на тромб — загрижено каза Грант.
— Можем — съгласи се Дювал, — но тук, в капиляра, той няма да е опасен.
Оуънс се виждаше във вътрешността на кораба. Вдигна глава и се видя, че на лицето му е изписано безпокойство. Кимна и без особен ентусиазъм вдигна ръка, като се стараеше да бъде видян между безкрайния поток преминаващи частици. Сложи на главата си предавателя от своя водолазен костюм и каза:
— Мисля, че успях да го свържа. Във всеки случай, постарах се да го направя по най-добрия начин. Готови ли сте за освобождаването на шнорхела.
— Давай — рече кратко Грант.
Маркучът започна да се измъква от специален отвор като кобра от факирска кошница под звуците на флейтата.
Грант го сграбчи.
— По дяволите — промърмори Майкълс.
След това по-високо и с глас, който звучеше изпълнен с огорчение, каза:
— Забележете колко е тесен отвора на шнорхела. Изглежда дебел колкото човешка ръка, но по нашите мащаби колко е това всъщност?
— И какво от това? — попита в отговор Грант.
Беше стиснал здраво шнорхела и го теглеше към капилярната стена, без да обръща внимание на болките в левия си бицепс.
— Хванете тук, ако обичате и ми помогнете да го издърпам.
— Няма смисъл — продължи Майкълс. — Не разбирате ли? Трябваше да се сетя по-рано, че въздухът няма да мине през това нещо.
— Какво?
— Не и достатъчно бързо. Неминиатюризираните въздушни молекули са доста големи в сравнение с отвора на този шнорхел. Очаквате ли, че въздухът ще премине по тънка тръбичка, едва видима с микроскоп?
— Въздухът ще идва под налягане от белия дроб.
— И какво от това? Чувал ли сте някога за бавни утечки в автомобилните гуми. Дупката, през която въздухът изтича от гумата, е не по-голяма от тази, а налягането е много по-високо, отколкото може да създаде белия дроб, и това е бавна утечка.
Майкълс направи печална гримаса.
— Как не се сетих по-рано?
— Оуънс! — изръмжа Грант.
— Чувам. Няма нужда да пукате тъпанчетата на всички.
— Няма значение дали сте ме чули. Чухте ли Майкълс?
— Да, чух го.
