— Въздушните мехурчета в кръвния поток не могат да бъдат фатални…
— Не и тези — потвърди припряно Дювал. — При нашите миниатюрни размери, мехурчетата, които правим, са твърде малки за да причинят вреда. А и когато се деминиатюризират, ще са вече достатъчно добре разпределени за да увредят нещо.
— Опасността не е за Бенеш — каза мрачно Майкълс. — Ние се нуждаем от този въздух.
Оуънс подвикна на Грант, който седеше пред пулта за управление:
— Оставете всичко както е сега и само следете дали няма да се появи червен сигнал.
— Предполагам, че има блокирал вентил — обърна се той към Майкълс. — Не мога да намеря друго обяснение.
Отиде бързо в задната част на кораба и отвори намиращия се там панел с малък универсален ключ, който извади от джоба на униформата си. Разкрилата се плетеницата от жици и прекъсвачи изглеждаше заплашително сложна.
Опитните пръсти на Оуънс ги проследяваха бързо, проверявайки и елиминирайки възможните повреди с лекота и скорост, които показваха кой е проектанта на кораба. Включи и изключи един от прекъсвачите, след това отиде за да погледне допълнителните уреди под прозореца в носа на кораба.
— Вероятно сме получили някаква външна повреда, когато се промъквахме в белодробната артерия или когато артериалният поток ни удари.
— Използваем ли е този клапан? — попита Майкълс.
— Да. Мисля, че е леко ударен, и когато нещо го е накарало да се отвори, може би един от тласъците на Брауновото движение, той е останал в това положение. Ще го пренастроя сега и няма да имаме повече неприятности, но…
— Но какво?
— Страхувам се, че е стоял прекалено дълго в това положение. Нямаме достатъчно въздух за да завършим пътуването. Ако това беше обикновена подводница, бих предложил да излезем на повърхността за да подновим запаса си от въздух.
— Но тогава какво ще правим? — обади се Кора.
— Ще излезем на повърхността. Това е всичко, което можем да направим. Трябва да поискаме да бъдем извадени веднага, защото след десет минути корабът ще бъде неуправляем, а след още пет — ще се задушим.
Оуънс отиде до стълбата.
— Връщам се, Грант. Вие вървете при предавателя и им предайте новините.
— Почакайте — каза Грант. — Нямаме ли резервен въздух.
— Това беше резервния въздух. Всичкия. И всичкия изтече. Всъщност, когато въздухът се деминиатюризира, той ще бъде много по-голям по обем от Бенеш и ще го убие.
— Не, няма — възрази Майкълс. — Миниатюризираните въздушни молекули, които изгубихме, ще минат през тъканите в околното пространство. По време на деминиатюризацията в тялото ще са останали съвсем малко от тях. Все пак, страхувам се, че Оуънс е прав. Не можем да продължим.
— Почакайте — каза Грант. — Защо да не можем да излезем на повърхността.
— Току що казах… — започна нетърпеливо Оуънс.
— Нямам предвид да ни вземат оттук. Имам предвид, наистина на повърхността. Тук. Точно тук. Видяхме как червените кръвни клетки вземат кислород пред нас. Не можем ли да направим същото? Между нас и океана от въздух лежат само две тънки мембрани. Нека да го вземем.
— Грант е прав — рече Кора.
— Не, не е — каза Оуънс. — Какви си мислите, че сме? Ние сме миниатюризирани, а дробовете ни са с размер по-малък от бактерия. Въздухът от другата страна на мембраната е неминиатюризиран. Всяка кислородна молекула в този въздух е почти достатъчно голяма за да я видим. Мислите ли, че можем да вдишаме този въздух.
— Но… — Грант не изглеждаше очарован.
— Не можем да чакаме, Грант. Трябва да се обадите в контролния център.
— Не още. Не споменахте ли, че този кораб е бил предназначен за дълбоководни изследвания? Какво е щял да извършва под вода?
— Надявахме се да миниатюризираме образци под вода и да ги изнесем на повърхността за изследване през свободното време.
— Е, тогава трябва да имате миниатюризационно оборудване на борда. Не сте го махнали миналата нощ, нали?
— Разбира се, че има. Но само за обекти с малки размери.
— От какъв размер се нуждаем? Ако вкараме въздухът в миниатюризатора, можем да намалим размерите на молекулите и да заредим резервоара.
— Нямаме време за това — вмъкна Майкълс.
— Ако времето свърши, ще поискаме да ни извадят. Дотогава, нека опитаме. Оуънс, предполагам, че имате шнорхел7 на борда.
— Да — потвърди Оуънс, който изглеждаше напълно смутен от бързите и настойчиви въпроси на Грант.
— Можем да прокараме този шнорхел през стената на капиляра и на дроба, без да нараним Бенеш, нали?
— При нашите размери, мисля, че е така — рече Дювал.
— Е, добре. Ще прекараме шнорхела от белия дроб до миниатюризатора, а от миниатюризатора до въздушния резервоар — тръба. Можете ли да импровизирате това?
Оуънс се замисли дълбоко за момент и отвърна:
— Да. Мисля, че мога.
— В такъв случай, щом Бенеш вдиша, ще има достатъчно налягане за да напълним резервоарите си. Помнете, че това изкривяване на времето ще направи нашите няколко минути по-дълги по неминиатюризираната скала. Във всеки случай трябва да опитаме.
— Съгласен съм — каза Дювал. — Трябва да опитаме. С всички средства. Веднага!
— Благодаря ви за подкрепата, докторе — рече Грант.
Дювал кимна и добави:
— Нещо повече. Щом ще опитаме да го направим, нека не го превръщаме в задача за един човек. По- добре Оуънс да остане на управлението, а аз ще отида с Грант.
— А-ха! — рече Майкълс. — Чудех се към какво се стремите. Сега разбирам. Искате възможност да направите изследвания на открито.
Дювал избухна, но Грант се намеси бързо.
— Каквито и да са мотивите, предложението е добро. Всъщност, по-добре всички да излезем. Освен Оуънс, разбира се. Шнорхелът е отзад, предполагам.
— В складовото отделение — каза Оуънс, който се беше върнал при контролните уреди и сега се взираше напред. — Шнорхелът е отзад. Ако изобщо сте виждали шнорхел, няма да го сбъркате.
Грант се отправи бързо към склада, видя веднага шнорхела и посегна към пакетираната подводна екипировка.
След това спря ужасен и извика:
— Кора!
Тя дойде веднага.
— Какво има?
Грант се опита да не избухва. За първи път гледаше момичето без вътрешно да оцени красотата й. Посочи с пръст и каза:
— Вижте това!
Тя погледна в указаната посока и се обърна пребледняла към него.
— Нищо не разбирам.
Върху работния плот лазерът висеше на едната си стойка, а пластмасовия му капак беше паднал.
— Не се ли погрижихте да го закрепите? — попита Грант.
— Направих го! Закрепих го! Кълна се. О, небеса…
