— Прекъсват връзката — безучастно каза Рейд.
— Какво се е случило с лазера? — попита Картър.
— Защо питаш мене.
Картър се стовари в креслото си.
— Би ли се обадил да ни донесат кафе, Дон. Ако бях сигурен, че ще ми помогне, щях да поискам двоен скоч със сода, а след това още два. Не ни върви.
Рейд поръча да донесат кафе.
— Може би е било саботаж.
— Саботаж ли?
— Да и не се прави на невинен, генерале. От самото начало си предвиждал тази възможност, иначе нямаше да изпратиш Грант.
— След това, което се случи с Бенеш по пътя насам…
— Знам. И не вярвам особено нито на Дювал, нито на онова момиче.
— Не са те — намръщи се Картър. — Не би трябвало да бъдат. Нито пък някой друг тук. Невъзможно е да се направи по-сигурна сигурността.
— Правилно. Никоя осигурителна процедура не дава абсолютна сигурност.
— Всички тези хора работят тук.
— Не и Грант — възрази Рейд.
— Е, и?
— Грант не работи тук. Той е външен.
— Той е правителствен агент — усмихна се насила Картър.
— Знам. А агентите могат да играят двойна игра. Качи Грант на „Протей“ и започна поредица от неудачи, или поне приличат на такива…
Пристигна кафето.
— Глупаво е — рече Картър. — Познавам този човек.
— Кога го видя за последен път? Какво знаеш за живота му?
— Остави това. Не е възможно — Картър разбърка кафето си с подчертана загриженост.
— Е, просто разсъждавах на глас.
— Все още ли са в плеврата?
— Да.
Картър погледна брояча, който показваше 32 и разочаровано поклати глава.
Грант беше разпръснал частите на радиото пред себе си. Кора оглеждаше един по един транзисторите, обръщаше ги и ги преценяваше, като че ли искаше да надникне в тях.
— Може би този ще свърши работа — каза тя несигурно, — но този проводник е прекалено дебел.
Дювал постави въпросната жица върху матовото стъкло редом с повредения проводник, сравнявайки ги с мрачен поглед.
— Няма нищо по-подходящо — каза Грант. — Ще трябва да използвате тази.
— Лесно е да се каже — възрази Кора. — Можете да ми заповядвате, но не можете да заповядате на проводника. Няма да заработи независимо от това колко силно крещите.
— Добре, добре.
Грант се опита да измисли нещо, но не стигна доникъде.
— Почакайте — рече Дювал. — С малко късмет може би ще успея да я изстържа достатъчно тънко. Мис Питърсън, подайте ми скалпел номер единадесет.
Постави жицата от някогашния апарат на Грант между две скоби и закрепи над него лупа. Посегна за скалпела, който Кора веднага постави в ръката му и бавно започна да стърже.
Без да вдига глава, каза:
— Бъдете любезен да седнете на мястото си, Грант. Не можете да ми помогнете като пръхтите над главата ми.
Грант понечи да отвърне, но видя умолителния поглед на Кора. Без да каже нищо се върна на мястото си.
Майкълс, който вече беше седнал в креслото си, го посрещна без особено настроение.
— Хирургът се залови за работа. Скалпелът е в ръката му и веднага темперамента му се прояви с пълна сила. Не си губете времето да се ядосвате заради него.
— Не съм ядосан — отвърна Грант.
— Разбира се, че сте — възрази Майкълс, — освен ако не сте решили да се разграничите от човешката раса. Дювал притежава дарба, дар Божий, както би казал той, да отблъсква хората с една единствена дума, жест, поглед. А ако това не е достатъчно, в добавка имаме и младата дама.
— Какво искате да кажете за младата дама? — Грант припряно се обърна към Майкълс.
— Е, хайде, Грант. Нали не искате лекция за момиченцата и момченцата?
Грант се намръщи и се извърна настрани.
— Имате затруднение с нея, нали? — каза Майкълс тъжно.
— Какво затруднение?
— Тя е симпатично момиче и е много привлекателна. Но все пак вие сте подозрително настроен по професия.
— И какво още?
— И какво още? Какво се случи с лазера? Случайност ли беше?
— Възможно е.
— Да, възможно е — гласът на Майкълс премина в шепот. — Но дали наистина е било случайност?
Грант, след бърз поглед през рамото си, също прошепна:
— Обвинявате ли мис Питърсън, че е искала да саботира мисията?
— Аз. Разбира се, че не. Нямам никакво доказателство. Но подозирам, че вие я обвинявате мислено, а това не ви харесва. Оттук идва и затруднението ви.
— Но защо точно мис Питърсън?
— Защо не. Никой не би й обърнал внимание, ако я види, че си играе с лазера. Той е в нейната област. А ако е възнамерявала да саботира мисията, тя естествено е била привлечена от онова, което чувства най- познато — лазера.
— Което незабавно и автоматично стоварва подозренията върху нея, както очевидно става — допълни Грант, който малко се беше поразгорещил.
— Разбирам. Вие сте ядосан.
— Вижте. Намираме се на относително малък кораб и може би си мислите, че всеки от нас е под непрестанното наблюдение на останалите, но това не е вярно. Бяхме толкова погълнати от онова, което ставаше навън, че всеки от нас е могъл да отиде в склада и да направи каквото иска с лазера, без да бъде забелязан. Могли сме да го направим аз или вие. Аз не бих ви видял. Вие не бихте ме видели.
— Или Дювал?
— Или Дювал. Не го изключвам. Или просто е било случайност.
— А развързването на осигурителното ви въже? Друга случайност ли беше?
— Да не се каните да предположите нещо друго?
— Не, не. Но мога да ви посоча някои неща, ако сте в подходящо настроение.
— Не, не съм, но все пак кажете ги.
— Осигурителното въже беше завързано от Дювал.
— Очевидно е направил слаб възел — каза Грант. — Все пак въжето понесе значително натоварване. Значително.
— Един хирург би трябвало да прави хубави възли.
— Това са безсмислици. Хирургическите възли нямат нищо общо с морските.
— Може би. От друга страна, възможно е възелът нарочно да е бил завързан така, че да се разхлаби. Или може би е бил развързан от нечия ръка.
