— Да продължаваме — каза Майкълс. След това се обърна към Грант — Страхувах се, че бялата клетка може да дойде към нас, но за щастие си отиде. Част от белите кръвни клетки се образуват в лимфните възли, които представляват важна преграда срещу болестите. В тях се формират не само белите клетки, но и антителата.
— А какво са антителата?
— Представляват протеинови молекули, които имат способността избирателно да се свързват с вещества, чужди на тялото — микроби, токсини, чужди протеини.
— А с нас?
— И с нас, при подходящи условия.
— Бактериите се залавят в възлите — вмъкна Кора, — които служат като място за битка между тях и белите клетки. Тогава възлите се подуват и стават болезнени. Знаете — децата получават увеличени жлези под мишниците и в ъглите на челюстите.
— А всъщност това са подути лимфни възли.
— Точно така.
— В такъв случай ще е добре да се държим настрана от лимфните възли — заяви Грант.
— Ние сме малки — рече Майкълс. — Антителата на Бенеш са нечувствителни към нас, а ние трябва да преминем само през няколко възела, след което пътя ни ще бъде чист. Разбира се, това означава отново да опитаме късмета си, но във всичко, което правим в момента, разчитаме на него. Или ще ми заповядате да напуснем лимфната система?
Грант поклати отрицателно глава.
— Не. Не и преди някой да предложи по-добра алтернатива.
— Ето го — Майкълс леко побутна с лакът Грант. — Виждате ли го?
— Сянката пред нас ли?
— Да. Този лимфен съд е един от няколкото, вливащи се във възела, който представлява гъбеста маса от мембрани и преплетени участъци. Пълно е с лимфоцити…
— А тези пък какви са?
— Един от видовете бели кръвни клетки. Надявам се, че те няма да ни досаждат. В определен момент всяка бактерия в кръвоносната система достига до даден лимфен възел. Тя не може да избегне тесните извити канали…
— А ние?
— Ние се движим съзнателно, Грант и виждаме къде отиваме, докато бактериите се движат сляпо. Предполагам, че разбирате разликата. Щом веднъж е хваната във възела, с бактерията се заемат антителата, а ако те не успеят, тогава се мобилизират белите кръвни клетки.
Бяха наближили съвсем сянката. Златистата лимфа постепенно потъмняваше и се замъгляваше. Пред тях се виждаше стена.
— Оуънс, следвате ли маршрута — подвикна Майкълс.
— Да, но изглежда ще е лесно да завия в погрешна посока.
— Не е фатално, но помнете, че главната ни посока е нагоре. Следвайте, доколкото можете показанието на гравитомера и няма да сгрешите.
„Протей“ зави рязко и изведнъж всичко стана сиво. Пред тях нямаше нищо, което да не е по-тъмно или по-светло сиво. Преминаха покрай малък пръчковиден обект, по-къс и много по тесен от кораба, след това покрай гроздове от много малки сферични обекти с мъхеста повърхност.
— Бактерии — промърмори Майкълс. — Виждам ги прекалено подробно, за да разпозная вида им. Не е ли странно? Прекалено много детайли.
„Протей“ се движеше бавно, следвайки колебливо множеството плавни извивки и завои на канала.
Дювал пристъпи на прага на работилницата.
— Какво става? Не мога да работя ако кораба не следва прав курс. Стига ми и Брауновото движение.
— Съжалявам, докторе — каза хладно Майкълс. — Преминаваме през лимфен възел и нищо не може да се направи.
Дювал се обърна разгневен.
Грант се взря напред.
— Д-р Майкълс, пред нас е голяма бъркотия. Какво е това, което прилича на водорасли?
— Ретикуларна мрежа — отвърна Майкълс.
— Д-р Майкълс? — викна Оуънс.
— Да?
— Нишките на мрежата стават по-дебели. Няма да успея да мина през тях без да ги повредя.
— Не се безпокойте — каза Майкълс замислено. — Дори и да причиним някакви повреди, те ще са минимални.
„Протей“ навлезе в сноп влакна, които се раздвижиха, провлачиха се по прозорците на кораба и останаха назад. Това започна да се повтаря отново и отново с нарастваща честота.
— Всичко е наред, Оуънс — рече окуражително Майкълс. — Тялото може да възстанови такива повреди без проблеми.
— Не се безпокоя за Бенеш — възрази Оуънс. — Безпокоя се за кораба. Ако се задръстят клапите, двигателят може да прегрее. Освен това нишките полепват по нас. Не забелязвате ли промяната в звука на двигателя?
Грант не успя да чуе нищо и прехвърли вниманието си навън. Корабът се промушваше през гора от филизи. На светлината на прожекторите те хвърляха заплашителни кафеникави отблясъци.
— Скоро ще излезем от тях — заяви Майкълс, но в гласа му определено се долавяше безпокойство.
Пътят се поразчисти и Грант наистина успя да долови промяната в звука на двигателя — дрезгаво бръмчене, като че ли чистия звук на мехурчетата, излизащи през изпускателните клапите се заглушаваше.
— Дръжте се! — викна Оуънс.
Последва мек удар с бактерия. Тялото на бактерията се изви по формата на прозореца, върна формата си и отскочи назад, оставяйки петно върху стъклото, което бавно се отми.
Пред тях се виждаха още бактерии.
— Какво става? — учудено попита Грант.
— Мисля — каза Майкълс, — че сме свидетели на реакцията на антителата срещу бактериите. Белите клетки не участват. Вижте! Наблюдавайте стените на бактерията. Не се вижда ясно поради миниатюризираната светлина, но можете да го забележите.
— Страхувам се, че не виждам нищо.
— Аз също не виждам нищо — прозвуча до тях гласът на Дювал.
Грант се извърна.
— Готов ли е проводника, докторе?
— Не още — отговори Дювал. — Не мога да работя в тази бъркотия. Ще изчакам малко. Какво споменахте за антителата?
— Докато не работите нека да изгасим осветлението. Оуънс?
Светлините загаснаха и единственото осветление сега идваше отвън — призрачни сиво-кафяви отблясъци, които придаваха на лицата им гневен вид.
— Какво става навън? — попита Кора.
— Точно това се опитвам да обясня — отвърна Майкълс. — Наблюдавайте стените на бактерията пред нас.
Грант се опита да види нещо, присвивайки очи на трепкащата светлина.
— Имате предвид малките неща, които приличат на сачми.
— Да, тях. Това са молекулите на антителата. Протеини, достатъчно големи при нашите размери за да бъдат видени. Има едно наблизо. Вижте го. Вижте го.
